Проклятието на Оди полностью

Краката й бяха разранени и облени в кръв, а черната бездна заплашително кънтеше в ужасяващи писъци, призоваващи своята жертва, тоест нея.

Тя стисна сапфира, дълбоко признателна на баба си, че й го е подарила.

Вече нямаше връщане назад. Беше на територията на мъртвите. Огледа се с усещането за нещо много странно. И наистина, цветовете се бяха размазали, също както и миризмите, сенките и триизмерните образи. Човешките й потребности бяха изчезнали. Не изпитваше глад, студ или жажда. Нямаше нужда от сън. Да не е умряла?

Скоро се увери, че не е.

Изправи се, застанала гърбом към бездната, разделяща световете, решена да поеме по Пътя на Ом. Влезе в кухината, която водеше към недрата на незнайния свят на мъртвите, и тръгна напред. Не беше трудно, имаше само един път. Един-единствен път. Нямаше да е кой знае каква сложнотия да го следва. Така и направи. Вървя, вървя и вървя с босите си кървящи крака, докато накрая се озова пред врата. Спря и се огледа, търсеше друга възможност. Нямаше откъде да мине, освен през вратата. Открехна я лекичко, после бавно, лека-полека я отвори, внимателно, със страх, нямаше представа какво ще намери отвъд. И веднага го съзря: огромен и мощен тигър, над два метра, пазеше входа, дебнеше, прилепен към земята, на няколко крачки от вратата, готов да се хвърли отгоре й в мига, в който прекрачи във владенията му.

Анаид светкавично бутна крилото на портата, като го затисна с крехкото си тяло, уплашена да не би тигърът да насили вратата и да я нападне. И сигурно точно това щеше да стане, ако така й беше писано. Само едно замахване с лапата или един-единствен удар и вратата щеше да поддаде на мощния напън на звяра. Нищо подобно обаче не се случи и Анаид постепенно се успокои.

Беше първото й изпитание, нямаше никакъв избор, нямаше път за спасение. Трябваше да се изправи лице в лице с хищника, а понеже беше магьосница, козът й бе да използва магия. Абсурдно беше да се надява на силата, сръчността или пъргавината си на обикновен човек, за да се изплъзне от лапите на огромното страшилище. Припомни си заклинанията за обездвижване, но… Дали щяха да действат в новото и странно измерение? Все пак рискува и реши да опита.

Размърда пръстите на десния си крак и произнесе магическите думи:

— Етендет орп азелнарут.

Ефектът бе мигновен. Пръстите й се парализираха. Добре. Значи действаше и имаше шанс. Не беше безпомощна.

— Окраб соритир торги.

Пръстите й си възвърнаха подвижността. Това й беше достатъчно. Пое дълбоко въздух, отвори вратата, погледна втренчено тигъра и произнесе:

— Етендет орп азелнарут.

Тигърът нямаше време дори да изреве. Остана вкаменен в същата поза — прилепен към земята, дълъг, беззащитен и неспособен да помръдне. Анаид предпазливо се приближи, без да го изпуска от очи. Мина покрай него, но се страхуваше да не изникне нещо непредвидено и големият хищник да си възвърне пъргавината. Все пак безпроблемно го заобиколи, подмина го и продължи пътя си. Само след няколко метра обаче пред изумения й поглед се издигна друга врата, също като предишната, която преди малко бе отворила. Същата вдлъбнатина на извитата дръжка, същото петно на грапавината от лявата страна.

Бутна я плахо, недоверчиво и бързо пак я затвори.

Онова, което видя от другата страна, беше същото като това, което току-що бе оставила зад гърба си. Същият жив тигър, същото разположение на празното пространство, същият неясен смътен фон. Не, това бе невъзможно. Въоръжи се с храброст, блъсна решително вратата и този път даде време на тигъра да изреве. В мига, в който се готвеше да скочи върху й, произнесе заклинанието:

— Етендет орп азелнарут.

Тигърът застина неподвижен в невероятна поза и Анаид изпита неописуемо задоволство от гледката. Мина покрай него, възхитена от яките му мускули, изопнати от усилието на лапите да скочи, все едно бе огромна препарирана котка. Подмина го и се помъчи да не мисли повече за него.

Не искаше да изпреварва събитията и продължи напред, без да прави никакви планове или предвиждания. Този път успя да напредне малко повече от предишния, но скоро се озова пред поредната, съвсем същата на вид врата, която пак й се изпречваше на пътя. Анаид въздъхна, бутна вратата, само и само да се увери, че картинката се повтаря, и я затвори, силно раздразнена.

От другата страна я чакаше същият тигър, а по-нататък вероятно за сетен път щеше да открие същата врата. Какво означаваше всичко това? Да не се е озовала в кръгообразно време? Или в кръгообразно пространство? Дали ситуацията ще се повтаря до безкрай, докато грохне от умора, от пълно изтощение, в плен на омагьосаното време и пространство? Имаше много начини да бъде омаломощена и обезвредена, и дори само идеята за цяла вечност от следващи напълно идентични обстоятелства едва не я извади извън релси от ужас.