Сармик се изправи, отвори торбата и се разрови за последните си останали провизии. Извади парче осолена риба, хъскито беше лудо за това лакомство. Вдигна го във въздуха и го размаха под носа му, даде му да го подуши, а после замахна силно и го хвърли надалеч, чак в урвата.

— Хайде, върви. Намери го. Търси, Тео.

Тео се поколеба за секунда и Сармик го подкани:

— Върви, Тео. Върви за рибата…

Хъскито се спусна към плячката, следвайки инстинкта, повиците на стомаха си и навика да се подчинява на господарката си. Но импулсът му бе краткотраен. Измина няколко метра и спря. Нещо по-дълбоко, навярно любов, го накара да спре, да се обърне и отново да тръгне след фигурката, която се изкачваше към върха.

Този път на Сармик сърце не й даде да се раздели с вярното си хъски.

<p>Глава двайсет и седма</p>СЪДБОВНИЯТ ДОГОВОР

Селене бе седнала в поза „лотос" с изправен гръб, с почти спряно дишане, с длани, величествено събрани за молитва, и с притворени клепачи. Видимо концентрацията й беше пълна, но все пак умът й не бе изцяло отнесен в медитация. Колкото и да се опитваше, не можеше да престане да мисли, не можеше да се освободи от чувствата, които постоянно я връхлитаха, разбъркани като във взривоопасен коктейл от емоции. Проклетите вълнения отново и отново я завладяваха и надвиваха волята й. Не можеше да овладее превъзбудата си от онова, което току-що бе научила от своите посестрими.

Само преди няколко часа бе узнала, че Анаид се е върнала от Пътя на Ом. Анаид, детенцето й, скъпата й дъщеричка, беше жива. Новината й дойде като бомба и не знаеше къде да се дене от радост, докато девойката Мецтли й разказваше как млада вълчица се е появила като по чудо в пещерата на леля й, змията Коатликуе, в подножието на Естаксиуатл. Обясняваше, че била със сини като морето очи, бяла кожа и на ръката си носела знака на великата вълчица майка; идвала от дълъг път и била изтощена, но неочаквано изчезнала, сякаш потънала вдън земя.

Селене с нетърпение я зачака, часове наред. Нямаше как да не я потърси, нуждаеше се от помощта й. Не само като нейна майка, а вече и като велик племенен вожд. Беше принудена да поеме военното командване, както и ролята на фалшива избраница, за да не остави сиротни жените Омар и да има кой да ги ръководи и поведе на война. Матриаршите, посветени в тайната, решиха на никого да не казват, особено когато се увериха колко е силна вярата на хората в мита и какво объркване настана по повод на това кой кой е. Само малцина бяха чували името на Анаид, прокълнатата избраница, но мълчаха, защото произходът й от Одиш беше особено болезнена тема и истината можеше да предизвика страшни последици. Помогна й и случайността, когато един ден млада мечтателна катерица коленичи на брега на езерото Науалак пред червенокосата Селене, която тъкмо се канеше да организира батальон, и шумно я приветства, обръщайки се към нея с всички почести като към избраницата. След нея много други я последваха, мълвата се разнесе и вместо да я опровергаят, матриаршите помолиха Селене да приеме новата роля. Докато накрая всички й повярваха с цялата си душа и у тях се затвърди убеждението, че Селене е избраницата от пророчеството. То бе прекалено дълбоко вкоренено в съзнанието и във вярванията на всички Омар и не биваше да ги разочароват. От поколения наред се говореше за вълчицата с огнените коси, която ще се домогне до скиптъра, ще овладее свръхестествената му сила и с помощта на магията ще се изправи срещу страшните Одиш, за да освободи Омар от хилядолетния им гнет. И Селене изигра чудесно ролята си. Беше събудила всеобщото недоволство, бе разбунила духовете и бе успяла да мобилизира племената да се вдигнат и да се подготвят за война. Веднъж провъзгласена за великата матриарша и въздигната на висока почит като избраница, тя стана неоспорим лидер на войската Омар.

Анаид обаче не дойде и не застана до нея.

През месеците, докато Анаид отсъстваше и беше в света на мъртвите, Селене не престана да мисли за нея нито за миг. Преживя заедно с дъщеря си страховете и болките й, мина едно по едно през всичките ужасни изпитания, които вероятно тя преодоляваше в същия момент. Всяка сутрин се бореше с отчаянието и си припомняше думите на братовчедка си Лето за избраницата:

Не намирам утеха в мисълта, че и тя, избраницата; също трябва да измине дълъг път, изпълнен с болка и кръв, с лишения; самота и угризения.

Ще страда; както и аз съм страдала по прашния път, от жестокия пронизващ вятър и от изгарящия пек. Но това няма да я уплаши.

Бих искала да й спестя болезнената рана от разочарованието, но не мога.

Перейти на страницу:

Поиск

Книга жанров

Похожие книги