— Нека влезе — нареди, като си придаде нехаен и самонадеян вид; повтаряше си, че не бива да издава вълнението си.
Въпреки това, когато той застана пред нея, краката й се подкосиха и се наложи да се пребори с импулсивното си желание да се хвърли към него и да се сгуши в обятията му. Толкова добре се чувстваше в тях. Всичко изглеждаше просто, когато положеше глава на гърдите на Гунар и чуваше ударите на сърцето му. Той й вдъхваше спокойствие и се чувстваше защитена от силата му.
Остана обаче гордо изправена, без да трепне.
— Здравей, Гунар.
— Здравей, Селене. Предполагам, че си изненадана да ме видиш тук.
Най-много й липсваше предишната му сърдечност. Гунар не се приближи до нея, не понечи да я целуне, гласът му бе далечен, без капчица от нежността, която бе усещала преди, а в очите му нямаше страст, нямаше чувство, нямаше желание. Бяха като стоманени — остри и студени.
— С нищо не можеш да ме изненадаш, неслучайно си Одиш.
Гунар я сряза нетърпеливо:
— Не съм дошъл да споря с теб, Селене. Нито пък, като друг път, съм тук, за да ти засвидетелствам любовта си. Не се бой, това е вече минало. За твоя радост вече си свободна.
Селене мъчително преглътна. Какво й става? Защо точно в този момент изпитва диво желание да целуне Гунар и да го накара да млъкне? Защо, вместо да я успокои, неговото безразличие я дразни? Нима нощта, която прекараха заедно в хижата до езерото, нищо не означава за него? И думите, които си казаха? Безумството, което ги обзе? А и това дете, което очаква, без той да знае? Би искала да го ненавижда, но не може.
— Добре, кажи каквото имаш да казваш?
Гунар внимателно подбираше всяка своя дума:
— Анаид се върна от Пътя на Ом жива въпреки проклятието.
Селене отговори предпазливо:
— Знам.
Гунар продължи да отронва бавно думите:
— Още същата вечер се видя с Кристине, майка ми.
Селене се почувства двойно предадена. Първо, Гунар, който бе на страната на Бялата дама, и второ, Анаид, която се присъединяваше към тях. Въпреки всичко се държеше така, сякаш владееше положението.
— Така и предполагах.
Гунар сведе глава.
— Само след няколко часа настъпва равноденствието и ще се състои тържествената церемония по освещаването на скиптъра на властта, който ще бъде връчен на избраницата Анаид.
Селене открито заяви:
— Да, знам за церемонията.
— А аз — за твоята стратегия, но сега тя няма да подейства.
Селене пребледня.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че сега ще ти се наложи да отнемеш скиптъра от собствената си дъщеря и няма да си способна да я убиеш.
Селене потрепери.
— Анаид ли ще държи скиптъра, когато огрее първият слънчев лъч при равноденствието?
— Точно така. Кристине я измами. Няма и никога не е имала намерение да й отстъпи скиптъра. Церемонията ще бъде само примамка, капан, с който цели да спре противниците си Омар. Щом Анаид е начело, вие няма да нападнете. Не и ако ти командваш.
— Искаш да кажеш, че знае всичките ни ходове въпреки взетите предпазни мерки?
Гунар се изсмя.
— Естествено. Може и да не са отдали кой знае какво значение на внезапния ви прилив на войнственост, но жените Одиш наблюдават всяко ваше действие, всяко движение и са наясно с намеренията ви. Знаят, че ще атакувате по време на церемонията за короноването. Затова появата на Анаид им беше добре дошла. Селене, майката на избраницата, няма да посегне на дъщеря си. Кристине е сигурна.
Селене притисна с ръка гърдите си. В думите на Гунар имаше логика, но в цялата главоблъсканица прозираше нещо от ключово значение.
— А Анаид? Тя как е?
— Добре е, спокойна, помъдряла. Във всеки случай е по-добре от Кристине, която много се развълнува и разстрои от връщането й. Никога не съм я виждал толкова притеснена.
Объркана, Селене се помъчи да запази самообладание, но не успя да потисне любопитството си:
— Какво искаш да кажеш?
Гунар се разположи на възглавниците на дивана и без да чака покана, си наля чаша пулке от шишето на подноса. Ненаситна да попие всяка дума, Селене седна до него.
— Крещеше. Крещеше така, както никога не съм я чувал да го прави, и се караше с останалите Одиш, които й натякваха за това, че Анаид е наполовина Омар. Кристине ги увери, че утре всичко ще свърши и веднъж завинаги нещата ще си дойдат по местата, независимо иска ли го избраницата, или не.
— Значи, без да се съобрази с Анаид, сама е взела решение.
— Стана ясно, че избраницата трябва да се подчини на волята й и да зачете решението й. То е окончателно и неотменимо.
— И какво решение смяташ, че е взела?
Гунар отново си сипа пулке.
— Очевидно е. Кристине е единствената Одиш, която заслужава да бъде коронована като кралица, а Анаид е само дребна спънка. Майка ми няма скрупули.
Селене бързо съобрази:
— Искаш да кажеш, че Бялата дама ще използва Анаид като щит, за да отбие нашата атака, а после ще се отърве от нея.
Гунар кимна в знак на съгласие.
— Тя е наша дъщеря и трябва да я спасим.
Селене пое дълбоко въздух.
— Анаид е ключът.
— Точно така.
— И… на коя страна е тя?
Гунар наведе глава.
— На страната на Кристине.
Селене се разстрои.
— Можем да я разубедим. Няма ли как да я доведеш тук?
Гунар въздъхна и поклати отрицателно глава.
— Обича я.
