Селене с тъга си помисли, че съдбата разделяше пътищата им, за да ги събере отново след време. Затова с надежда посрещна новината, че Баалат е отстранена, и много се зарадва. „Анаид е силна и смела, успешно е изпълнила мисията си, победи и унищожи Баалат" рече си тя. И с нетърпение зачака скорошното й завръщане в света на живите. Вярваше на думата на мъртвите, които бяха приели саможертвата й. „Моят живот срещу нейния" — беше им предложила и мъртвите бяха уважили молбата. Бе усетила полъх, който премина по лицето й като ласка, и мъртвешки студена ръка бе стиснала нейната, за да скрепи договора им.
Деметер трябваше да защити Анаид. Така я бе помолила и така смяташе, че е станало.
Затова не бе загубила надежда, че скоро ще си дойде, и всяка сутрин, щом отвореше очи, питаше военната си охрана не се ли е появило в подножието на вулкана момиче с бяла кожа и много сини очи. После впиваше взор в далечния хоризонт, твърдо убедена, че ще я види да се задава в далечината.
Но Анаид не се появяваше, денят на равноденствието наближаваше и настъплението не биваше да бъде отлагано повече. Иска или не, Селене старателно трябваше да подготви атаката.
Тя лично, с възможностите на смъртна и с помощта на магическите си способности, щеше да се изправи срещу безсмъртната Кристине с хилядолетния й опит и да се опита да й отнеме скиптъра. Нямаше да е сама. Войската от жени Омар, дошли изпълнени с решителност да се бият, щеше да атакува под нейно командване и да разбие защитата на Одиш.
Борбата беше неравна и може би битката щеше да се превърне в кървава баня, но все пак смъртта бе за предпочитане пред това да оставят скиптъра в ръцете на кръвожадните Одиш и завинаги да бъдат подчинени на тяхната власт.
И точно сега, само няколко часа преди голямото сражение, дъщеря й, истинската избраница, най-сетне се бе върнала сред живите.
Но Анаид не дойде при нея.
И щом още не бе почукала на вратата й, за да се присъедини към жените Омар… дали пък не означаваше, че ще се бие с тях?
Ако се окажеше така, безброй пъти би предпочела мъртвите да я бяха задържали в подземния си свят.
Беше напрегната, задушаваше се от мъчително безпокойство и не спираше да прави догадки какво ще се случи на другия ден. Беше мобилизирала личната си гвардия, като им бе наредила да издирят Анаид, но те бяха открили само една инуитка Омар, от клана на мечката, която, придружена от кучето си, се изкачваше бавно към върха на Попокатепетл, там, където нямаше високи дървета, където виелицата брулеше лицето и леденият студ хапеше откритите части на тялото. Момичето им беше обещало, че ще стои на пост и ще наблюдава от билото, за да не ги изненадат жените Одиш в тил, откъм конуса на вулкана.
Селене продължаваше да стои в позата „лотос" и отново се мъчеше да постигне концентрация. Упражняваше се да контролира дишането си и да го забавя. Поемаше въздух и го задържаше колкото се може по-дълго, а после пак и пак. Отговорностите й като водач не й позволяваха да се отпуска и да проявява слабост и униние. Всички погледи бяха приковани в нея. Какъвто и да е резултатът, утре щеше да бъде решаващият, великият ден. Преди това я очакваше дълга нощ.
— Прости ми, Селене, че нарушавам спокойствието ти. Случи се нещо много важно.
Селене вдигна очи, в които се четеше нескрита уплаха. Пред нея стоеше здрава и яка Омар, скорпионка манчу[37], бледолика, с права коса и леко дръпнати очи, въоръжена сатамето си, видимо развълнувана.
— Открихте ли вълчицата?
— Не точно, Селене.
Селене посърна.
— Нали знаеш, че битката е утре и избраницата трябва да прекара тази нощ в усамотение и размисъл?
— Да, знам.
— И въпреки това ме прекъсваш?
— Важно е.
— Тогава говори, Шон Ли.
Беше много добър боец, владееше до съвършенство източните бойни изкуства. Беше се спряла на нея измежду хиляди други, за да я включи в прецизно подбрания елитен отряд, който да пази пещерата на матриаршите.
Вярваше, че е доверен човек, доказала предаността си.
— Заловихме един мъж. Не е нито археолог, нито случайно изгубил се алпинист. Търси теб и твърди, че носи новини за младата вълчица.
Селене пребледня и скочи, обзета от неясно предчувствие.
— Рус, висок, с кобалтовосини очи?
— Точно така.
Инстинктивно вдигна ръце към лицето си и приглади назад косите си, за да се приведе в по-добър вид. Беше облечена в дълга, бродирана с ярки цветове туника, която прикриваше ранната й бременност. Червената й гъста коса свободно падаше по раменете.
Значи Гунар е тук.
