Постигна искания ефект. Гунар пребледня и погледна натам, накъдето сочеше дамата, забравил за подноса с трите чаши, които сам беше донесъл. После прегърна Анаид, която стоеше отнесена, като в някакъв транс. Беше в състояние на шок.
— Нужно ли беше да ги убивате? — извика Гунар, силно разстроен.
— Или тях, или Анаид.
Кристине с бързо и незабелязано движение размени местата на чашите.
— Но, но… та те бяха просто деца! — противеше се той.
— Деца, но опасни. Бяха въоръжени и бяха получили нареждане от Селене да убият Анаид.
Анаид дори не реагира, но Гунар бе извън себе си от гняв.
— Не е вярно! Чиста лъжа!
Кристине звънко се изсмя.
— Гледай ти! Да не би да я защитаваш? Не е за вярване, след като толкова пъти те лъга и те отблъсква.
— Няма да споря с теб.
— Тогава да вдигнем наздравица. Нали затова дойде?
В пълно недоумение Анаид видя как Гунар налива чашите с трепереща ръка, а после ги разпредели. Кристине пое своята, без да даде никакъв признак на притеснение, но тя отказа. Не беше за вярване! Собственият й баща искаше да я отрови. Гунар настоя:
— Пийни си. Ще ти дойде добре.
— Благодаря, не искам — отговори Анаид ужасена.
В замяна на това Кристине вдигна чашата си и бодро предложи тост.
— Наздраве! За тържеството на скиптъра и успеха на избраницата!
Гунар с болезнена гримаса, хванал своята чаша за столчето, се чукна с майка си.
— За избраницата! — повтори.
Анаид не сваляше очи от тях. Знаеше какво ще се случи.
И то стана.
Скоро след като двамата пресушиха чашите си, Гунар се почувства зле. Хвана се за гърлото, лицето му посиня и започна да трепери силно. Коленете му се огънаха и той бавно се свлече на пода, осъзнал, че става нещо непредвидено.
— Какво стори с мен, майко? — прошепна той.
Кристине прегърна Анаид и закри очите й с ръка.
— Насочвам ударите на съдбата в друга посока. И спасявам внучката си.
И с безкрайна нежност обгърна Анаид с изящните си ръце и я отведе бавно към вратата.
Студеният нощен въздух щипеше лицето на Анаид, но тя не го усещаше. Давеше се във водовъртеж от болка. Светът около нея беше престанал да я интересува и когато чу страшния рев на Попокатепетл, нетърпелив да погълне поредната си жертва, я връхлетя желание да се хвърли в клокочещия му кратер, бълващ серни изпарения и огнена пепел, и така да сложи край на страданията си.
— Смъртта не е решение.
Анаид я погледна изненадана.
— Имаш мен, аз не съм те изоставила. С теб съм и се грижа за теб.
Ласкавият глас на Кристине й подейства като балсам. Дамата я загърна във великолепна наметка от сибирски самур[38].
— Трябва да се съвземеш, скъпа, трябва да бъдеш силна.
Анаид се сгуши в пухкавата кожа и се отпусна сладко унесена от галещия глас на Кристине:
— Скоро ще държиш скиптъра в ръцете си. Мисли за него.
И с нежна грижовност я поведе по стръмния път към „Тецакуалко" на Попокатепетл, мястото, където щеше да се проведе церемонията за освещаването на скиптъра.
Зад тях жените Одиш, дошли от всички краища на планетата, я следваха на разумно разстояние, облечени с церемониалните си одежди. Някъде на опашката, в края на процесията, вървяха две момичета с отнесен поглед и машинални движения, с вид на хора, загубили всяка воля и желание.
Бяха ги облекли в зелено за случая, а на главите им бяха турили по една висока бяла митра. Без да знаят, те вървяха към своята гибел, определени да бъдат принесени в жертва. Две девойки Омар, паднали им като по поръчка от небето — Клодия и Дасил.
Когато Селене, с буйната си огненочервена коса, стигна до „Тецакуалко де Тламакас" в уречения с Гунар час, вълшебният дворец на Ледената кралица и нейните Одишки вече бяха изчезнали. На тяхно място бяха останали само руините на древния храм и безжизнените тела на Гунар и Рок, проснати на студените плочи.
Селене светкавично съобрази и разбра какво е станало. Кристине ги беше разкрила и това бе нейният отговор.
Наведе се над Гунар и го погали по лицето. После нежно го целуна по още топлите устни и само прошепна:
— Обичам те.
„Тецакуалко" на Попокатепетл беше нещо изумително, рядко виждано. Издигаше се на почти пет хиляди метра надморска височина, върху белия ледник, съвсем близо до върха, но оставаше незабележим за случайните пътешественици, поели бавното изкачване към върха на Попо. На тази височина, каталясали от умора и задъхани от разредения въздух, имаха очи и сили само да продължат бавно и упорито, стъпка по стъпка, докато достигнат 5452 метра — кулминацията на техния подвиг.
Като всички останали индиански храмове, „Тецакуалко" беше разположен така, че всеки ден на зазоряване първият слънчев лъч да огрява олтара и да свързва, следвайки въображаема линия, следващите точки, маркиращи движението на слънцето. „Тецакуалко" на Попокатепетл беше предизвикателство за всички закони на гравитацията и като по чудо закрепен на планинския склон, буквално висеше в пространството така, че докато го гледаше, на човек му се замайваше главата. Пред параклиса, като изрязан във формата на стърчащ клюн, свършваше ръбът на ската, покрит с лед.
