Кристине, трепереща и напрегната, като омагьосана от притегателната сила на златния символ, отказваше да й го предаде. Не можеше. Нямаше доблестта да го стори. Скиптърът я викаше, а тя не можеше да му устои. Скиптърът й се налагаше, а Кристине не можеше да се противи на силата му.
Анаид, с разширени зеници и с пламтяща ръка, превъзбудено следваше траекторията на скиптъра в ръцете на Кристине, която спря, хипнотизирана и подчинена на скъпоценната играчка. В далечината проблясваха първите светлини на зората. Много скоро щеше да стане късно.
Настана плътна тишина, нарушена от воя на койот, който сякаш изтръгна Кристине от мечтателния й унес.
Анаид не можеше да й го отнеме със сила, не можеше да се бори срещу нея, но я хвана за свободната ръка и я стисна.
— Бабо — прошепна й, — дай ми го. Трябва да го връчиш на мен.
Сред жените Одиш наставаше все по-голямо смущение, а групата на черната вещица Баалат издигна недоволен глас:
— Скиптърът за жените Одиш!
Тогава Кристине реагира.
— Тишина! — заповяда и вдигна скиптъра над главите на Одиш. — Единствено избраницата, със скиптъра в ръка, има власт над живота и смъртта. Нима искате да го използва срещу вас? Трябва да я приветствате и да я почитате.
После бързо и без да се поколебае, протегна ръка и подаде скиптъра на Анаид. Момичето жадно го пое и здраво го стисна. Със затворени очи се остави жезълът да влее в нея енергията и магията си и се почувства пренесена в други измерения. Отвори очи и забеляза, че светлината се е променила, звуците са по-изчистени и ясни. Мъглявостта се бе избистрила, зад разпокъсващия се волан от облаци се провиждаха нови реалности.
Внезапно долови приглушения шепот на множество скрити жени и забеляза, че са заобиколени от воини Омар, които нито дърветата, нито храсталаците, нито белият сняг можеха да скрият. Скиптърът ги правеше видими за нейните очи. Никой и нищо не оставаше неосезаемо за скиптъра. Безграничната му мощ стигаше до всяко кътче.
Почувства се чудовищно могъща. Почувства се ужасно самотна. Почувства опасенията и недоверието на всички.
Но притежаваше скиптъра.
Нито Одиш, нито Омар й вярваха. Никой, с изключение на Кристине, не я обичаше. Но може би именно затова се чувстваше по-силна, по-способна да осъществи желанията си, без да я спират скрупули или сантименталности.
Да не се огъва пред чуждата воля. Да диктува своите закони и правила. Да не се подчинява на никакви заповеди. Тя самата да заповядва. Не трябва да се съобразява с никого. Само със себе си.
Внезапно се сети за Деметер, както и за това, че бе дала дума да унищожи Кристине. Обещанията пред мъртвите не се забравят… А защо не? Копнееше да литне свободна като волна птица, устремена към абсолютната власт на скиптъра.
Граченето на орела извести, че слънцето ей сега ще се покаже. Анаид напрегна мускули и разпери ръце, готова да го посрещне. Но в мига, в който насочи скиптъра към изток, един глас я спря.
— Обичам те, Анаид — високо и ясно извика Селене, майка й, и гласът й отекна като ехо, връщано от колоните на „Тецакуалко".
Анаид почувства дълбоко в нея да се събужда човещината и да залива цялото й същество.
— Анаид, обичам те! — извика баща й Гунар и празните й гърди се изпълниха с чист въздух, причинявайки й болката на новороденото, поело първата си глътка въздух.
— Обичам те, Анаид! — чу се и гласът на Рок и тя усети силен натиск върху сърцето си, който го накара да затупти, както електрошок възстановява сърдечния ритъм.
Анаид потрепери цялата, от глава до пети, и почувства как решителността й се изпарява.
Кристине все така стоеше безизразна и непоклатима, докато Одишките скочиха от местата си, готови да се нахвърлят върху смутителите на церемонията им. В мига, в който се изправиха, някои от тях попаднаха в плен на магически мрежи, които им хвърлиха жените Омар, скрити сред леда, увиснали в празното пространство над пропастта. Гръмнаха викове и оглушиха свещеното място.
В този миг първият слънчев лъч в деня на равноденствието огря скиптъра и Анаид почувства топлината на царственото небесно светило да се разлива във вените й и щедро да я дарява с безкрайна мощ.
Гласът на Клодия я трогна по-силно от властта на скиптъра.
— Обичам те, Анаид! — извика Клодия, пробудена от летаргията си с помощта на жените Омар.
— Обичам те, Анаид! — присъедини се и Дасил, като се затича към нея, измъквайки се от Одишките, които се опитваха да я спрат.
Богопомазана и предопределена за скиптъра, Анаид стоеше неподвижна, само вдишваше дълбоко чистия въздух и се наслаждаваше на човешката си природа. Беше разкъсана, пръсната на парчета, но усещаше всяка своя клетка. Беше жива, неописуемо, неудържимо жива и за първи път разбра какво означава да притежава скиптъра, а не той нея.
Това беше. Да се чувства обичана.
Това беше тънката разделителна линия.
Селене си проправи път сред шумното множество, стигна до Анаид и със сълзи на очи я замоли:
— Унищожи Бялата дама. Направи го сега.
Анаид осъзна, че това е мисията, предопределена й от пророчеството.
