Кристине, с едно просто заклинание, бе реставрирала красивия му розетъчен таван и отново бе издигнала предишните му колони върху черния скалист под с вулканичен произход, излъскан до блясък от ледниковия език.
Над храма се извисяваше магически стълб от пушека, излизащ от кратера на разгневения вулкан. Под него се стелеше бял пръстен от облаци. На почетното място — трепереща, но твърдо решена да вземе скиптъра, стоеше Анаид. Беше загърната в кожи, до Бялата дама. С вдигната брадичка и спокоен, самоуверен поглед, като истински водач. Точно както я бе учила баба й.
Кристине, насред ослепителния лед, приемаше и поздравяваше прииждащите жени Одиш. Всичко беше, както си е по ритуал. От почетното място, до избраницата, Кристине ги посрещаше с по няколко думи за добре дошли и с по една целувка. После нарисува очите си с черна сурма[39], за да се предпази от всякаква зла прокоба и напълни сребърната си чаша със свещената напитка.
Красивите Одиш пристъпваха достолепно и величествено, всяка със своята чаша в ръка, отиваха на почетното си място, отредено им според ранга, произхода и заслугите.
Протоколът беше муден, повтарящ се и се проточи изключително дълго, та на Анаид й се стори безкраен. Съзнанието, че скиптърът е наблизо, я бе преобразило. Усещаше го по горящите си ръце и по вълнението, което я задушаваше? Съдбоносният момент наближаваше, само още миг, и разсъмването щеше да смени нощта и слънчевият лъч да я посочи като негова законна владетелка. Скришом погледна сандъчето от масивно злато, охранявано от две предани Одиш от сибирските степи. В него беше скиптърът на властта.
Изгаряща от нетърпение, Анаид с мъка издържа ритуала с либацията[40], отслужен от Кристине, заедно с останалите Одиш. Бялата дама отговори на ритуалните думи, които бяха част от церемонията, вдигна чашата си към конуса на вулкана и всички Одиш повториха жеста й.
— Могъществото на свещения и безсмъртен огън се обединява тук, на това магическо място, със силата на вечните ледове. Нека и ние съединим нашите чаши и заедно да пием, за да се заредим с мъдростта на майката О, която дава на огъня и на леда могъществото на безкрая.
Вкупом всички Одиш нададоха многогласен възглас: „Да бъде", наведоха глави и пиха, докато пресушиха чашите си със свещеното питие, което несъмнено щеше да изостри сетивата и възприятията им. После седнаха с изискан маниер, застанаха в тържествена поза и втренчиха очи в Анаид.
Две от тях, две яки Одиш, излязоха напред, носеха червеникав камък, издялан във формата на паница, и го поставиха в краката на Анаид.
— Всичко е готово за жертвоприношението.
И отместиха поглед към двете фигури най-отзад, които застанали прави пред четириъгълника на „Тецакуалко", чакаха примирено съдбата си. Под въздействието на магия бяха неспособни да се помръднат, да избягат или да мислят. На главите си имаха големи бели тиари и бяха облечени в зелени роби. Чакаха реда си да бъдат принесени в жертва, но Анаид дори не се вгледа в лицата им и не вникна в значението на ритуала. Беше главозамаяна от мястото, което й бе отредено, и от могъществото, което излъчваше цялото й същество.
Кристине взе решението вместо нея:
— Жертвоприношението може да почака.
И двете Одиш коленичиха, наведоха глави и се оттеглиха по местата си.
Анаид усети как настръхва. Всички Одиш, тези красиви жени, кръвожадни и безсмъртни, бяха строени пред нея, готови да й служат и да й се подчиняват, да са верни поданици на нея и на скиптъра. Главата й се зашемети, също като замайването, което те обзема, когато погледнеш към дъното на пропастта, над която бе увиснал храмът „Тецакуалко". Това ли е да си могъщ? Това ли е насладата от върховната власт? Чувството за световъртеж се засилваше, докато Кристине отваряше с ключа си златното сандъче, където пазеше скиптъра. От устата на Анаид излезе мъчително възклицание, когато най-сетне съзря стария си приятел, когото бе очаквала по време на дългата им раздяла. Изригващи чувства я разтърсиха, а сиянието на дланта й се засили болезнено. Но Кристине бе тази, която бръкна с бялата си ръка в сандъчето и стисна скиптъра в дясната си ръка. После го вдигна и го изложи на показ пред жадните очи на Анаид и на всички Одиш.
— Ето го. Скиптърът на властта на майката О, от пророчеството на Требора, от проклятието на Оди. Всемогъщ и единствен. Скиптърът на ИЗБРАНИЦАТА. — Произнесени бавно и тържествено, думите й предизвикаха неодобрителен ропот, който отекна силно в залата на „Тецакуалко". Някои Одиш не бяха склонни да се примирят да ги управлява някаква невръстна Омар.
Анаид протегна ръка към скиптъра и всички видяха бялата светлина, която, сияйна, бликаше от дланта й. Беше очевидно, че се привличат и си принадлежат, че естествено си подхождат и се сливат, че и съюзът им е предопределен. Неодобрението на някои заговорнически групи Одиш обаче не бе единственото, което пречеше скиптърът да отиде в ръцете на Анаид.
