Едва тогава издърпа атамето на злата Одиш от тялото си и с ужас установи колко е голямо. Раната й обаче заздравя веднага щом извади ножа. Графинята остана като поразена и си заскуба косите.
— О, не!
Анаид не проумяваше за какво толкова се тюхка графинята.
— Аз лично ти дадох да пиеш от забранената чаша — извика в недоумение Ержбет, като установи регенеративните способности на избраницата.
Анаид не обърна внимание на бръщолевенията й. С едно точно заклинание я вцепени. Сама се изненада от собствената си мощ. Графинята наистина беше изпила кръвта на много деца и девойки Омар, но без талисмана си бе по-слаба от нея.
— Проклинам те да се върнеш там, откъдето си дошла — в света на мрака, на който принадлежиш. Проклинам те и те обричам за вечни времена да останеш пленница в света на здрача и той да сложи край на твоя затвор, да проникне в замъка ти, да завладее тялото и душата ти и да ги унищожи напълно и окончателно — произнесе високо Анаид, докато наблюдаваше как графинята се извива на пода в предсмъртни гърчове и бавно, агонизирайки, изчезва.
Искаше й се да я накара да страда, така както бяха страдали жертвите й, да я накара да плати за злодеянията си, но не можеше да я унищожи въпреки желанието си. Не можеше да поеме риска и да промени миналото. Все пак гледаше в бъдещето, за да освободи Криселда и Елена от затвора им и да си върне скиптъра на властта.
Би трябвало да изпитва задоволство от проявената храброст, но не го чувстваше. Би трябвало да е удовлетворена от добре изпълнената задача, но вместо това усещаше горчивия вкус на поражението.
Анаид се върна при Дасил. Беше изключително уморена, а и много тъжна.
Орсолия я видя и всичко разбра. Прецени, че избраницата бе унищожила талисмана на графиня Ержбет и я е победила. Изправи се с изпълнен с преклонение поглед и докосна Анаид по косата. Коленичи пред нея и й целуна ръцете. Зашепна благодарствени слова толкова дълго и прочувствено, че Анаид се притесни, стана й неудобно. После заведе Анаид до леглото, където лежеше Дасил, хвана дланите й и ги положи върху дълбоката рана на гърдите на малката. Пред изумения й поглед раната се затвори и остана само тънък белег. Стана за секунди, в краткия промеждутък между едно вдишване и едно издишване — прашинка от времето, което бе достатъчно Дасил да си възвърне руменината на бузите, да отвори очи и да се усмихне. Пеперудата изпърха отново по хубавото й личице и Анаид почувства огромно облекчение.
— Аз ли го сторих? Аз ли я върнах към живота? — попита уплашено тя.
— Не беше мъртва, ти проста я излекува.
Дасил обви тънките си дълги ръчици около врата й и я целуна.
— О, Анаид, ти си жива! Жива си.
— Разбира се, че съм. И то благодарение на теб — добави признателна Анаид. — В теб ли е камъкът?
Дасил й каза къде го е скрила. Беше го пъхнала зад каменна плоча в старата кухня. Изпратиха момче да го вземе, а Орсолия се зае да ги нахрани.
— Отдалеч ли идеш? — осмели се най-накрая да я попита.
— Идвам от бъдещето. Делят ни около четиристотин години — тихо рече Анаид и свела очи, добави: — Много съжалявам за дъщеря ти, но не можех нищо да направя.
— Не се терзай. Съдбата на Дориска бе предначертана още от дете. Умря, без да се мъчи. Така и не разбра, че си отива. Аз се погрижих, направих заклинание. Нищо повече не можех да сторя.
На Анаид й домъчня за бедната жена и за първи път я погледна в очите. Беше фатална грешка. Почувства как ръката на майката изтръпва, изстива и накрая се дръпва от нейната със страх. Жената, хипнотизирана, скочи и извика ужасена:
— Пила си от чашата, която ти наля графинята?
Анаид разбра, че са разкрили ужасната й тайна.
— Пи ли?
На Анаид й се искаше да отрече, но не можа.
— Не… знаех какво има в чашата… — измънка.
Орсолия започна да плаче и да си скубе косите като в някакъв ритуал.
— Не! О, не! Защо? Проклятието на Оди се сбъдна.
Анаид се изплаши.
— Пророчеството на Оди?
Орсолия я посочи с пръст, все едно бе чумава.
— Ти, Анаид, избраницата, ти си прокълната!
Младата инуитка прекъсна заниманието си, изпусна стъргалката, с която щавеше кожите, и се хвана за сърцето, сякаш кама се бе забила в гърдите й и тя се мъчеше да я изтръгне. Постепенно болката намаля, докато накрая спря. Несъмнено това беше знакът. Предупреждението, което бе чакала. Разбра го, когато вдигна поглед и в далечината съзря силуета на мечката, очертан на хоризонта.
Тази вечер в своето иглу тя постла на пода кожата от нутрия и хвърли костите от кит, които винаги държеше в кожената торбичка, принадлежала в миналото на баба й, великата магьосница Сармик. От нея бе наследила името, уменията и торбичката с магическите кости, с които можеше да гадае и да предсказва бъдещето.
Майка й Каалат мълчалива стоеше до нея. Разбра, че е настъпил моментът на раздялата, й се искаше да го отложи. Моментът, подходящ да кажеш сбогом на дъщеря си, никога не идва.
Костите потвърдиха предзнаменованията. Предстоеше дълъг път и Сармик трябваше да се стяга за него.
