Ако някой от хората в гората беше Ловец или Стръв, нищо вече не можеше да ги спаси.
Ашлин Дароу трепереше на ледения вятър. Кичури светлокестенява коса се вееха пред очите ù. Тя ги постави зад пламналите си уши с трепереща ръка. Не че можеше да види много. Нощта беше черна, изпълнена с мъгла и снежинки. Само няколко златни късчета лунна светлина бяха достатъчно силни, за да надзърнат през извисяващите се отрупани със сняг дървета.
Как можеше толкова красив пейзаж да бъде толкова вреден за човешкото тяло?
Когато въздъхна, пред лицето ù се оформи кълбо пара. В този момент тя трябваше да си почива по време на обратния полет до Щатите, но вчера беше научила нещо твърде интересно, за да устои.
Беше я изпълнила надежда и по-рано тази вечер беше забързала насам, без да мисли, без да се колебае, сграбчвайки първата си възможност да разбере дали наученото е истина.
Някъде в тази огромна гора имаше мъже със странни способности, които никой не беше в състояние да обясни. Тя не знаеше какво точно могат да правят. Знаеше само, че се нуждае от помощ. Отчаяно. И би рискувала всичко, за да говори с тези могъщи мъже.
Не можеше повече да живее с гласовете.
Ашлин трябваше само да застане на едно място, за да чуе всеки разговор, който се е провел там, независимо колко време е изминало. Минало и настояще, всякакви езици – просто нямаше значение. Можеше да ги чуе в ума си и дори да ги преведе. Дар, допускаха някои. Кошмар, смяташе тя.
Още един леден повей я застигна и тя се облегна на едно дърво, използвайки го като щит. Вчера, когато беше пристигнала в Будапеща с няколко колеги от Световния институт по парапсихология, беше застанала в центъра на града и беше започнала да чува части от диалог. Нищо ново за нея… докато не разбра значението на думите.
Сякаш този шепот беше отворил някакъв портал в ума ù и глъч на стотици години се беше забил в нея – смесица от стари и нови разговори. Тя се беше превила на две от наситеността на изживяването, опитвайки се да отдели обикновеното от важното.
Толкова много хора, минали и сегашни, очевидно вярваха, че тези мъже притежават способности, отвъд човешките, че притежават изключителни умения. Дали беше възможно мъжете да ù помогнат? „Облекчиха мъчението ми“ – беше казал някой.
– Може би могат да облекчат моето – прошепна Ашлин сега. През годините във всички краища на света беше слушала слухове за вампири, върколаци, гоблини и вещици, за богове и богини, за демони и ангели, за чудовища и феи. Дори беше водила изследователите на Института до праговете на много от тези създания, доказвайки, че те съществуват.
Работата на Института все пак беше да открива, наблюдава и изучава паранормални същества и да определя как светът може да се облагодетелства от съществуването им. А за разнообразие работата като парааудиологист можеше да бъде
Странно, но колегите ù не бяха дошли с нея в Будапеща, както ставаше обикновено при ново назначение. Не беше чула и дума за този град в никой от скорошните разговори, които беше подслушала. Но шефът ù я беше изпратил тук, като я беше помолил да слуша за всякакви разговори за демони.
Тя знаеше, че няма смисъл да пита. Отговорът, независимо от въпроса, винаги беше същият:
Когато беше направила това, което ù беше наредено, беше научила, че неколцина от местните смятаха мъжете, живеещи на върха на хълма, за демони. Зли и порочни. Повечето хора обаче ги смятаха за ангели. Ангели, които държаха на усамотението си. С изключение на един от тях, който беше известен с това, че обичаше да вкарва в леглото си всичко женско. Той беше кръстен Оргазмен инструктор от кикотещо се трио, което беше прекарало една „славна“ нощ с него. Ангели, които само чрез присъствието си поддържаха нивата на престъпността ниски. Ангели, които наливаха пари в общността и се грижеха бездомните да са нахранени.
