Прокълната нощ полностью

Тя отскочи назад, стресната. Погледите им се срещнаха и Ашлин се отпусна. В зелените му очи имаше нежност и тя си помисли, че би казал „Добре дошла у дома!“, ако можеше.

– Надявам се да се оправиш скоро, Торин.

Той може би кимна, но беше трудно да се каже.

Тя продължи търсенето с изопнати нерви.

Най-накрая откри група от тях. Сърцето ù блъскаше в гърдите, докато ги изучаваше незабелязана. Те тренираха. Вдигаха от лежанка и от клек повече тежести, отколкото петима обикновени мъже можеха да вдигнат заедно. Рейес удряше боксов чувал. По голите му гърди течеше под, изпъстрена с петна кръв.

Той беше този, който винаги държеше меча. Тя се опита да не го мрази за това.

– Хм – каза тя, привличайки вниманието на всички.

Те спряха и се загледаха в нея. Неколцина присвиха очи. Тя вдигна брадичка.

– Трябва да говоря с вас – каза тя, насочвайки думите си към Рейес и Лушън.

Рейес се върна към боксовия си чувал.

– Ако се опитваш да ни уговориш да не убиваме Мадокс довечера, спести си думите!

– Аз ще те изслушам, сладурано – каза най-високият от групата. Името му беше Парис. Сини очи, бледа кожа, тъмнокестенява коса. Чист секс, беше казал Мадокс и тя му вярваше. Думите бяха казани като предупреждение да стои настрани.

– Мълчи! – каза Лушън. – Ако Мадокс те чуе, ще поиска главата ти.

Мъж със синя коса застана пред нея.

– Искаш ли да ги целуна вместо теб?

Да ги целуне? Беше го виждала само веднъж преди. Във фоайето, точно след бомбата, но не ù изглеждаше като целувач. Изглеждаше сякаш иска да ги убие.

Рейес изръмжа.

– Ти също млъкни, Гидиън! И не се присламчвай към нея! Заета е. Ще трябва да те нараня.

– Не ми се ще да опитваш – каза сега хилещият се мъж.

Ашлин примигна. Колко странно. Думите му казваха едно, а тонът му съвсем друго. Както и да е.

– Прав си – каза тя на Рейес. – Не искам да убивате Мадокс довечера. Искам да… – „О, Боже, наистина ли ще кажеш това?“ – …убиете мен, вместо него.

Това прикова вниманието на воините и те спряха заниманията си. Тежестите паднаха, бягащата пътечка спря със скърцане и всички се вгледаха в Ашлин зяпнали.

– Какво каза току-що? – ахна Рейес и изтри потта от челото си.

– Проклятията се развалят чрез жертва. За предпочитане саможертва. Ако жертвам себе си и умра на мястото на Мадокс, проклятието му ще бъде развалено.

Мълчание.

Тежко мълчание. Искаше ù се да не беше толкова неудобно.

– Как може да си сигурна – попита Лушън, а странните му очи бяха печални. – А ако не се получи? Ако смъртното проклятие на Мадокс не бъде развалено и ти умреш за нищо?

Тя събра кураж, вдигна брадичка и изпъна рамене.

– Поне ще съм опитала. Но, ъ… Разбрах от най-достоверен източник, че ще стане.

– Боговете?

Тя кимна. Е, Аня не беше потвърдила тази част. Ашлин просто беше допуснала, че тя е богиня.

Отново мълчание.

– Ти би направила това? – Недоверие изпълни напрегнатите очи на Парис. – За Насилие?

– Да. – Мисълта за болката, която щеше да понесе, я ужаси, но тя не се поколеба с отговора.

– Аз го намушквам – напомни ù Рейес. – Това означава, че ще трябва да намушкам теб. Шест пъти. В корема.

– Знам – каза тя тихо. Втренчи се надолу в босите си крака. – Всеки ден мисля за това и го изживявам отново всяка нощ.

– Да кажем, че развалиш проклятието – каза Лушън. – Ще го осъдиш на живот без теб.

– Предпочитам да живее без мен, отколкото да умира многократно с мен до него. Той страда толкова много и аз просто не мога да го позволя.

– Саможертва – изсумтя Рейес. – Звучи ми нелепо.

Ашлин го погледна право в очите и опита същата логика, която богинята беше използвала.

– Погледнете най-обичаните световни приказки! – каза тя. – Магията в тях и щастливият край. Егоистичните кралици умират, а добрите принцеси побеждават.

Рейес отново изсумтя.

– Както каза – приказки.

– Не са ли всички приказки, базирани на факти? Вие самите не трябва да сте нещо повече от мит. Кутията на Паднора е само история, която родителите четат на децата си вечер – възрази тя. – Това означава, че самият живот е приказка. И ние сме нейни герои. Живеем, обичаме и търсим щастлив край.

Те продължиха да се взират в нея, а в очите им имаше нещо неразгадаемо. Може би… възхищение? Минутите се влачеха мъчително бавно. Тя беше взела решение и щеше да се намушка сама, ако трябваше, за да го постигне.

– Добре – каза Лушън, шокирайки я. – Ще го направим.

– Лушън! – нападна го Рейес.

Лушън гледаше Рейес и Ашлин виждаше как надеждата осветява това силно белязано лице.

– Това ще освободи и нас, Рейес. Ще можем да напускаме крепостта за повече от един ден. Ще можем да пътуваме, ако искаме, да заминем и да останем далеч, когато имаме нужда от усамотение.

Рейес отвори уста. И я затвори.

– Във филмите, които Парис ни кара да гледаме – продължи Лушън, – доброто винаги побеждава злото с извънредния акт на саможертва.

– Човешките филми не значат нищо. Ако го направим, може да бъдем прокълнати още повече. Да бъдем наказани, че се опълчваме срещу волята на боговете.

– Заради Мадокс, заради свободата, защо да не рискуваме?