Прокълната нощ полностью

От стомаха ù рукна кръв, която намокри тениската ù. Ашлин стисна устни и някак успя да остане тиха и на крака.

– Обичам те – повтори тя.

Рейес я намушка отново. С всяко срязване Мадокс усещаше връзките му с полунощното проклятие да намаляват, сякаш невидими вериги, които го бяха обвързвали с хиляди години, бавно се отпускаха. А той ги искаше обратно. Искаше Ашлин.

– Ашлин! Рейес! Спри! Спри! – Той открито хлипаше безпомощен и яростен. Самият той умираше, въпреки че се чувстваше по-силен от всякога. – Лушън, накарай го да спре!

Смърт снижи поглед и не каза нищо.

При третото забиване на меча, Ашлин падна. И изкрещя. Не. Това беше той. Тя издаде само тих стон.

– Не боли – изпъшка тя. – Както ти каза.

– Ашлин – името ù вибрираше на устните му с отчаяна молба. Яростна. Бурна. – О, богове! Не! Ашлин! Защо правиш това? Рейес, спри! Трябва да спреш – не можеше да го каже достатъчно убедително.

Очите на Ашлин отново срещнаха неговите и в тях имаше толкова много любов, че той бе покорен.

– Обичам те.

– Ашлин, Ашлин! – Той дръпна и веригата потъна по-дълбоко и сряза още по-силно. – Дръж се, прекрасна! Само се дръж! Ще те закърпим. Ще ти дадем Тиленол. Не се тревожи, не се тревожи! Рейес, спри! Не прави това! Тя е невинна.

Рейес не му обърна внимание, а я намушка отново и отново. Очите ù се затвориха. И тогава той спря. Преглътна. Погледна към небесата, а после към все още безмълвния Лушън.

– Не я отвеждай! Моля те, не я отвеждай!

Най-после шестте удара бяха нанесени.

– Ашлин!

Кръв течеше около вече безжизненото ù тяло и образуваше яркочервена локва. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето на Мадокс и той не спираше да се бори. А връзките с проклятието, заради което умираше всеки ден в полунощ, продължаваха да отслабват.

– Защо? Защо?

Най-после Лушън го отключи. Ръцете и краката му бяха едва свързани с тялото, когато той се срина на пода и запълзя, оставяйки следа от кръв след себе си. Той взе Ашлин в ръцете си.

Главата ù се люшна настрани. Мъртва. Тя беше мъртва, а той усещаше как смъртоносното проклятие се превръща в мъгла и как се изпарява, сякаш никога не е съществувало.

– Не! – изплака страданието си той. Някога развалянето на проклятието беше всичко, за което можеше да мисли, но сега би предпочел да умре стотици хиляди пъти, вместо да изгуби тази жена. – Моля ви!

– Свършено е – каза Рейес мрачно. – Да се надяваме, че саможертвата ù не е била напразна.

Мадокс зарови лице в косата на Ашлин и я залюля в ръцете си.

Мадокс прегръщаше любимата си както изглежда цяла вечност. Искаше тя да се събуди. Не можеше да поне мисълта за живот без нея. Предпочиташе сам да умре.

Лушън и Рейес застанаха зад него мълчаливо.

– Вземете моя дух в ада за цяла вечност! – извика той на небесата. – Всичко, само не това. Върнете я! Нека аз заема мястото ù на портата на смъртта!

Цяла вечност? – измърка глас. Този път в главата му не говореше Сейбин, а жена. – Ето това е обвързване.

Мадокс не се поколеба.

– Да. Да! Завинаги. Цяла вечност. Не мога да живея без нея. Тя е всичко за мен.

Харесвам те, каубой. Наистина.

– И ти ли чуваш женски глас в главата си? – попита Лушън явно шокиран.

– Да – каза Рейес със същото объркване. – Коя си ти?

Новата ти най-добра приятелка, захарче.

– Помогни ми тогава! – помоли се Мадокс.

Глупав безсмъртен. От дни нарушавам правилата, което ми е нещо като хоби, за да ви помогна. Но не съм сигурна, че искам да продължавам. Ти и твоята жена поглъщате сериозно количество време.

– Моля те! Помогни ù и никога повече няма да губя твоето време! Кълна се. Само ми я върни! Моля те! Моля те!

Ти обиди големите кучета миналата седмица, Насилие, и на мен това наистина ми хареса. Накара ме да седна и да си взема бележка, честно казано. Малко хора са достатъчно смели да излязат от калъпа вече, да знаеш. А когато го прави един Повелител… Това е трепач! Знаеш ли защо?

– Не. – И не му пукаше.

Супер! Време е за урок.

– Ашлин…

Няма да иде никъде. Сега мълчи! Трябва да ви обясня някои неща, за да разберете точно какво рискувам заради вас.

Мадокс продължи да люлее Ашлин в ръцете си и само стисна устни, борейки се с отчаянието си.