Парис се беше проснал на дивана до него с пъхнати под главата ръце, докато поглеждаше ту Аерон, ту филма – демонът му явно го подтикваше да гледа само още малко. Мъж с такъв късмет трябваше да е грозен. Най-малкото трябваше да се мъчи да подмами жена в леглото си. Вместо това той просто поглеждаше жена с красивото си лице и тя мигновено се събличаше, готова да бъде обладана навсякъде, дори да нямаше на разположение легло.
Жената на Мадокс обаче не го беше направила, спомни си Аерон. Защо?
Лушън се беше облегнал на билярдната маса, противно белязаното му лице не разкриваше нищо. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и тези негови смущаващи очи наблюдаваха Аерон напрегнато.
– Е? – напомни Лушън.
Аерон въздъхна.
– Беше ми наредено да убия група туристи в Буда. Четирима души – той замълча и отново затвори очи. Опита се да не чувства никаква емоция. Хладнокръвен. За да го изпълни това, трябваше да бъде хладнокръвен. – Всичките жени.
– Я пак! – Скочи Парис прав, мръщейки се към него, а телевизорът беше забравен.
Аерон повтори заповедта на боговете.
Още по-блед от обичайното Парис поклати глава.
– Мога да приема, че сме под ново управление. Не ми харесва, объркан съм адски от това, но добре, приемам го. Това, което не разбирам, е че Титаните са наредили на теб, владетеля на Яростта, да убиеш четири човешки
Може да беше най-безразборният мъж, ходил някога по Земята, който си беше лягал с партньорки, които беше забравял още в същия ден, но жените от всяка раса, размер и възраст бяха душата на Парис. Смисълът на съществуването му. Той не беше в състояние да понесе и една от тях да бъде наранена.
– Не ми дадоха обяснение – отвърна Аерон, но знаеше, че причините нямаше да имат значение. Той не искаше да нарани тези жени по никакъв начин. Знаеше какво е да убива. О, да. Беше убивал много, много пъти преди, но винаги заради неоспоримия подтик на демона му – демон, който избираше добре жертвите си. Хора, които биеха или насилваха децата си. Хора, които се наслаждаваха на унищожението на други. Ярост винаги знаеше кога някоя личност заслужава смърт, срамните ù действия се разиграваха в ума му.
Когато вниманието му беше насочено към жените, демонът ги беше съдил и ги беше намерил за невинни. И все пак той трябваше да ги убие.
Ако това се случеше, ако бъдеше принуден да пролее кръвта на незаслужилите, Аерон никога вече нямаше да е същият. Знаеше го.
– Дадоха ли ти срок, в който делото трябва да бъде свършено? – попита Лушън, все още видимо незасегнат. Той беше Смъртта, Мрачният жътвар (беше наричан дори Луцифер, не че хората, които го бяха нарекли с това име, бяха още живи), така че задачата на Аерон за него беше нищо.
– Не, не ми дадоха. Но…
Лушън повдигна веждата си.
– Но?
– Казаха ми, че ако се проваля и не действам бързо, кръв и смърт ще започнат да поглъщат ума ми. Казаха, че ще убивам всичко и всеки до деня, в който се подчиня. Точно като Мадокс. – Но не беше имало нужда да го предупреждават. Яростта го беше обземала много пъти. Когато духът решеше, че е време да действа, Аерон винаги се опитваше да му устои, но жаждата за разрушение растеше и растеше, докато накрая той се пречупваше. Дори в най-лошите си дни обаче никога не беше принуждаван да убива невинни. – И за разлика от Мадокс, моето мъчение няма да свърши със зората.
Парис попита мрачно:
– Как трябва да го направиш? Поне това казаха ли ти?
Стомахът му се сви от напрежение.
– Трябва да прережа гърлата им – каза. Как му се искаше да откаже да се подчини на тези нови богове. Единствено ужасът да не бъде принуден да направи нещо още по-лошо, го бе накарал да замълчи.
– Защо правят това? – зададе Торин въпроса, който те всички щяха да зададат поне веднъж.
Той все още нямаше отговор.
Парис се втренчи в него.
– Ще го направиш ли?
Аерон погледна встрани. Запази мълчание, но дълбоко в себе си беше убеден, че нищо вече не можеше да спаси жените. Бяха поставени в умствения списък с убийствата на духа, независимо че бяха невинни, и накрая щяха да бъдат отметнати. Една по една.
– Какво можем да направим, за да помогнем? – попита Лушън, а погледът му беше остър.
Аерон заби юмрук в облегалката на дивана. Ако направеше това ужасно нещо, когато вече се люлееше на ръба на покварата, щеше да се срине. Щеше да изгуби самоличността си в духа напълно.
– Не знам. Имаме работа с нови богове, с нови последици и с нови обстоятелства. Не съм сигурен как ще реагирам, след като… – „Кажи го, просто го кажи!“ – …убия жените.
– Възможно ли е да променят решението си?
– Дори няма да опитвам – отвърна той обезсърчен. – Те отново използваха Мадокс като пример. Казаха, че ще бъдем прокълнати като него, ако се осмелим да възразим.
Парис скочи на крака и закрачи от едната стена на обширната стая до другата.
– Мразя това, мамка му! – измърмори той.
– Ние пък го обичаме – каза Торин сухо.
