Прокълната нощ полностью

– Кой знае защо правят каквото и да е от нещата, които правят. – Изявление без намек за въпрос. Никой от тях не разбираше истински боговете, дори след всички тези векове. – Трябва да направим нещо, Мадокс.

Погледът на Мадокс се стрелна към стенния часовник и той се напрегна.

– Обади се на Парис!

– Обадих се. Не отговаря на мобилния телефон.

– Обади се…

– Наистина ли мислиш, че бих те обезпокоил, след като наближава полунощ, ако имаше някой друг? – Торин се извъртя в стола и се взря в Мадокс с мрачна решителност. – Ти си.

Мадокс поклати глава.

– Много скоро ще умра. Не мога да бъда извън тези стени.

– Нито пък аз – отсече Торин и нещо мрачно и опасно проблесна в очите му, превръщащо зеленото в отровен изумруд. – Ти поне няма да заличиш цялата човешка раса, като излезеш.

– Торин…

– Няма да спечелиш този спор, Мадокс, така че спри да губиш време!

Мадокс зарови ръка в дългата си до брадичката коса, а безсилието му растеше. „Трябва да оставим това нещо навън да умре“ – обяви Насилие. Това нещо – човекът.

– Ако е Ловец – каза Торин, сякаш прочел мислите му, – ако е Стръв? Не можем да позволим да живее. Трябва да бъде унищожена.

– А ако е невинна и моето смъртно проклятие я удари? – отвърна Мадокс, изтиквайки демона дълбоко в съзнанието си.

Вина проблесна в изражението на Торин. Сякаш всеки живот, за чието отнемане беше отговорен той, виеше в съвестта му, умолявайки го да спаси тези, които може.

– Това е риск, който трябва да поемем. Ние не сме чудовищата, които демоните искат да бъдем.

Мадокс изскърца със зъби. Той не беше жесток. Не беше звяр. Не беше безсърдечен. Мразеше вълните безчовечност, които заплашваха да го потопят. Не можеше да се примири с това, което беше направил, с това, което беше станал, и с мисълта в какво би се превърнал, ако някога спре да се бори с тези мрачни желания и зли размишления.

– Къде е жената сега? – попита той. Щеше да излезе навън в нощта, дори да му струваше много.

– На границата на Дунав.

Петнайсет минути тичане. Времето, за да се въоръжи, да намери човека, да го отпрати към заслон, ако беше невинен, или да го убие, ако обстоятелствата го изискваха, и да се върне в крепостта, беше съвсем малко. Ако нещо го забавеше, той можеше да умре навън на открито. Всеки друг, достатъчно глупав да посмее да се качи на хълма, щеше да бъде в опасност. Защото когато удареше първата болка, той щеше да деградира до Насилие и онези мрачни желания щяха да го погълнат.

Нямаше да има друга цел, освен да унищожава.

– Ако не се върна до полунощ, прати някой от другите да търси тялото ми, както и тези на Лушън и Рейес! – Смърт и Болка идваха при него всеки път в полунощ, независимо къде беше. Болката доставяше ударите, а Смърт придружаваше душата му до ада, където тя оставаше до сутринта, измъчвана от огън и демони, почти толкова гнусни, колкото Насилие.

За съжаление Мадокс не можеше да гарантира безопасността на приятелите си на открито. Можеше да ги рани, преди да довършат задачата си. И ако ги наранеше, страданието, което щеше да изпитва, щеше да се равнява единствено на агонията от смъртното проклятие, което го застигаше всяка нощ.

– Обещай ми! – каза той.

Торин кимна. Очите му бяха сурови.

– Бъди внимателен, приятелю!

Той напусна стаята с бързи движения. Но преди да стигне до средата на коридора, Торин го повика:

– Мадокс! Би искал да видиш това.

Връщайки се назад, той усети още едно бодване в стомаха от страх. Какво сега? Можеше ли нещо да бъде по-лошо? Когато отново застана пред мониторите, той вдигна вежда към Торин в тиха заповед да побърза.

Торин посочи към екрана с килване на брадичката.

– Изглежда има още четирима. Всичките мъже… или Амазонки. Не бяха там по-рано.

– Проклятие! – Мадокс огледа четирите нови резки в червено, всяка по-голяма от предишната. Те приближаваха малката. Да, нещата можеше да бъдат по-лоши. – Ще се погрижа за тях – каза той. – За всички тях. – И отново тръгна, но с по-бърза крачка.

Стигна до стаята си и се отправи към килера, подминавайки леглото – единствената мебел в стаята. Беше унищожил скрина, огледалото и столовете в един или друг пристъп на насилие.

По едно време беше достатъчно глупав да напълни мястото с тихи вътрешни водопади, растения и кръстове – всичко, което да допринася мир и да успокоява изопнатите му нерви. Нищо не беше свършило работа и всичко беше размазано непоправимо за минути, когато демонът го беше обзел. Оттогава беше избрал това, което Парис наричаше минималистичен дизайн.

Единствената причина все още да има легло беше, че е направено от метал, и Рейес се нуждаеше от нещо, за което да го окове с приближаването на полунощ. Поддържаха изобилие от матраци, чаршафи, вериги и метални табли в една от съседните спални. За всеки случай.

„Побързай!“ Той бързо надяна черна тениска през главата си, обу чифт ботуши и завърза остриета на китките, на кръста и на глезените си. Без огнестрелно оръжие. Двамата с Насилие се бяха разбрали за едно – враговете трябваше да умират бързо и по възможност в честна схватка.