Прокълната нощ полностью

Но поне веднъж би му се поискало да бъде задълго с една жена така, както можеше да прави Парис. Би му се искало да целува и лиже цялото ù тяло. Би му се искало да се удави в нея, напълно да изгуби себе си, без да се страхува, че контролът ще му се изплъзне и той ще я нарани.

Най-после стигнаха жилището на Торин и Мадокс спря да мисли за това. Времето, прекарано в пожелания, беше изгубено време, както той добре знаеше.

Мадокс огледа обстановката. Беше влизал в тази стая и преди, но не помнеше компютърната система от стена до стена или множеството монитори, телефони и най-различното друго оборудване, подредено наоколо. За разлика от Торин, Мадокс отбягваше повечето технологии, защото така ù не успя да свикне с бързото темпо, с което се променяха нещата и с това как прогресът изглежда го отдалечаваше все повече от безгрижния воин, който някога беше. Но щеше да излъже, ако заяви, че не се наслаждава на удобството, което такива джаджи осигуряваха.

Завършил огледа, той се обърна към приятеля си.

– Превземаш света?

– Не. Просто го наблюдавам. Това е най-добрият начин да ви предпазя и най-добрият начин да направя малко пари. – Торин се тръсна на въртящ се стол с възглавнички пред най-големия монитор и започна да чука по клавиатурата. Един от празните монитори светна и черният екран стана преплетен със сиво и бяло.

– Така. Ето какво исках да видиш.

Внимавайки да не докосне приятеля си, Мадокс пристъпи напред. Смътната мъгла постепенно стана плътни матови линии. Дървета, осъзна той.

– Хубаво, но не е нещо, което съм желал силно да видя.

– Търпение!

– Побързай! – възрази той.

Торин му хвърли обиден поглед.

– След като молиш толкова мило… Имам топлинни сензори и камери, скрити из земите ни, за да знам, когато някой навлезе в тях. – Още няколко секунди почукване и гледката на екрата се премести вдясно. Имаше бързо проблясване в червено – в един миг беше там, в следващия беше изчезнало.

– Върни! – каза Мадокс напрегнат. Той не беше експерт по наблюдението. Не. Неговите умения бяха в реалното убиване. Но дори той знаеше какво представлява тази червена резка. Телесна топлина.

Чук, чук, чук и червената резка отново погълна екрана.

– Човек? – попита Мадокс. Силуетът беше малък, почти нежен.

– Определено.

– Мъж или жена?

Торин сви рамене.

– Жена, най-вероятно. Твърде голям силует, за да е дете, твърде малък, за да е възрастен мъж.

Рядко някой се осмеляваше да се изкачи по пустия хълм по това време на нощта. Или дори през деня. Дали беше твърде призрачен, твърде потискащ или знак на уважение от местните, Мадокс не знаеше. Но на пръстите на едната си ръка можеше да преброи колко доставчици, деца, които искаха да изследват непознатите райони, и жени, търсещи секс, се бяха осмелили да поемат на това пътешествие през изминалата година.

– Някоя от любовниците на Парис? – попита той.

– Възможно. Или…

– Или? – напомни той, когато приятелят му се поколеба.

– Ловец – каза Торин мрачно. – Стръв, по-точно.

Мадокс стисна устни.

– Сега знам, че ме дразниш.

– Помисли! Доставчиците винаги идват с кашони, а момичетата на Парис винаги тичат право към предната врата. Тази изглежда с празни ръце и върви в кръгове, спира на всеки няколко минути и прави нещо до дърветата. Поставя динамит в опит да ни нарани, може би. Камери, за да ни наблюдава.

– Ако е с празни ръце…

– Динамитът и камерите са достатъчно малки, за да бъдат скрити.

Мадокс разтри врата си.

– След като напуснахме Гърция, Ловците не са ни дебнали нито измъчвали.

– Може би децата им и после децата на децата им са ни търсили през цялото това време. Може би най-после са ни открили.

Внезапно стомахът на Мадокс се сви от страх. Първо, шокиращото призоваване на Аерон, а сега неканена посетителка. Просто съвпадение? Спомни си онези мрачни дни в Гърция. Дни на война и варварство, на писъци и смърт. Дни, в които воините бяха повече демони, отколкото мъже. Дни, в които гладът за разрушение беше диктувал всяко тяхно действие и човешки тела бяха заливали улиците.

Ловците скоро се бяха издигнали от измъчените маси. Лига от смъртни мъже, решени да унищожат тези, които бяха освободили злото. И така беше избухнала кръвна вражда. Тогава се беше озовал в битки с дрънчащи мечове и бушуващи огньове, с горяща плът, а мирът се беше оказал нещо от спомените и легендите.

Но лукавството беше най-великото оръжие на Ловците. Бяха се научили да обучават жените да бъдат като стръв – да прелъстяват и отвличат вниманието, докато те връхлитат и убиват. Така бяха успели да убият Баден, пазител на Подозрение. Не бяха успели да убият самия демон, обаче и той беше изскочил от осакатеното тяло обезумял, побъркан и изкривен от загубата на приемника си.

Къде живееше демонът сега, Мадокс не знаеше.

– Боговете със сигурност ни мразят – каза Торин. – Какъв по-добър начин да ни наранят, от това да пратят Ловци точно когато най-после сме си създали донякъде мирен живот?

Страхът на Мадокс се усили.

– Не биха искали побъркани демони (каквито сигурно биха били без нас) да се скитат свободно по света. Нали?