Прокълната нощ полностью

Той знаеше, осъзна Даника, внезапно вкаменена. Какво я беше издало? Паникьосаната ù молба да се обадят на 911? Нервността ù? Побиха я тръпки. В кръвта ù се вля студ. После той пристъпи зад нея, обгръщайки я с горещината си и изпълнената му с живот енергия прогони студа. Тръпките ù преминаха в треперене. Тя прибързано се отдръпна, уплашена от реакцията си към него.

– Ти си лечител, нали? – попита той, а гласът му беше подигравателен.

О, да. Той знаеше. Тя нервно усука плата на панталона си и преглътна звучно. Поне не я беше издал… или убил на място.

Отново преглътна.

– Не можеш да отречеш, че тя вече диша. Изпълних моята част. Длъжник си ми.

Рейес отвърна поглед от нея, сякаш не можеше да понесе да я гледа дори още миг.

– Доведи Лушън! – каза Мадокс.

– Не мога. Зает е другаде – Рейес тръгна към отворената врата. – Ще се върна – извика през рамо. – Наглеждай блондинката, Мадокс! Тя е лукава. – И затръшна вратата зад себе си.

Даника едва не изтича след него, като някаква идиотка. Той я плашеше повече от другите, но по някаква причина би предпочела да е с него. В този мъж имаше нещо, което я вълнуваше. Дълбоко. Болката в очите му, може би. Фините линии на стрес, гравирани в лицето му, вероятно. Той ù въздействаше на примитивно ниво. Ниво, което сякаш ù гарантираше, че той ще я опази невредима, независимо какви заплахи изрича.

– Ако трябва да те гоня – каза този, когото наричаха Мадокс, – ще съжаляваш. Разбираш ли?

Откровеното предупреждение я накара да настръхне. Този мъж беше ужасяващ. Всеки път, щом заговореше, тя чуваше жестокостта в гласа му, която беше като бурно течение, вливащо се в тиха река. Сякаш нямаше търпение да нанесе максимална болка на всеки, който дори погледнеше в неговата посока. В последните няколко минути беше забелязала, че лицето му понякога се променяше и някаква скелетна маска падаше върху чертите му. Виолетовите му очи проблясваха до черно, после до неоново червено, после отново до черно.

Що за мъж, що за човек би могъл да изглежда така?

От върха на главата ù до пръстите на краката ù премина тръпка. Като дете се беше страхувала от таласъмите, докато майка ù не ù беше казала, че тези създания са мит, лъжа, предназначена да кара децата да бъдат послушни. Даника мислеше, че точно сега се взира в таласъм.

Той изглеждаше нормално само когато гледаше към жената на леглото.

– Разбра ли? – попита мъжът отново.

– Да – тя подчерта думата с отзивчиво кимване.

– Добре. – Мадокс бързо изхвърли момичето от мислите си и се обърна към Ашлин. Лекият трепет ù се беше превърнал в разтърсваща треска. Зъбите ù тракаха. Очите ù бяха отворени и една сълза се плъзгаше по бледата ù буза.

– Благодаря – прошепна тя на лечителката.

– За нищо.

– По-добре ли се чувстваш! – попита Мадокс тихо.

– Още боли – каза тя. – Студено ми е. Но да. По-добре съм.

Прегръщайки я, за да я стопли, той каза:

– Съжалявам. – Рядко използваше тази дума. Всъщност единственото извинение, което беше правил от десетилетия, беше предложеното на приятелите му тази сутрин. – Толкова съжалявам.

Тя поклати глава, после изстена и остана неподвижна.

– Случва се.

Ченето му увисна от изненада и благоговение. Досега не беше причинил на тази жена нищо друго, освен болка, но тя се опитваше да го опрости. Удивително.

– Ти ще живееш. Кълна се – щеше да направи всичко, за да спази клетвата си.

Ашлин се усмихна едва.

– Поне има… тишина.

Тишина. Не за първи път използваше тя тази дума. И не за първи път я казваше с такова благоговение.

– Не разбирам.

Въпреки че беше отпаднала, на устните ù цъфна една от онези нежни, сладки усмивки.

– Това ни прави двама.

Фойерверки лумнаха в кръвта му от тази усмивка – толкова лъчезарна, толкова прекрасна. Те го стоплиха, възбудиха го и го изпълниха с такова облекчение, че беше почти пиян от него. Той отвори уста да отговори, не че знаеше какво да каже, когато Рейес нахлу в стаята с Аерон до него. Късата коса на другия мъж блестеше на светлината.

Когато ги видя, Даника се отдръпна до стената, но осъзна какво е направила и пристъпи отново напред. Вирна брадичка, напомняйки на Мадокс за Ашлин, когато беше по-здрава.

Беше допуснал, че Рейес е напуснал крепостта и е отпътувал до града за чантата на Даника, но ръцете на Рейес бяха празни. Гневът изпълни Мадокс, провокирайки Насилие така, както дете би провокирало звяр в клетка, ако прокара пръчка по решетките.

Намръщи се. Беше се надявал да види за последно отвратителния демон днес, поне докато дойде полунощ.

– Защо си още тук? Върви и донеси тази чанта! – нареди той. Думи, които никога не беше мислил, че ще каже.

– Ще се забавя твърде много – каза Рейес, като гледаше навсякъде, освен в Даника. – Аерон ще придружи женската до града. Казва, че точно сега е добре и няма никакво желание да я нарани.

– О, не. Не, не, не. Не искам да тръгвам без семейството си – изстреля Даника паникьосано.

Аерон я пренебрегна и издърпа тениската през главата си.

– Нека приключваме с това! – Той беше загорял и мускулест, свидетелство за душата му на воин. Имаше толкова много татуировки, че беше трудно да се отделят една от друга.