Без да продума, Аерон грабна китката ù и закрачи през стаята към прозореца. Сводестото стъкло водеше към широка тераса. Даника не протестира дори когато той отвори рамката със свободната си ръка. Лепилото, което Мадокс беше използвал по-рано, беше нищо пред изключителната му сила. Нахлу студен въздух и девствени снежинки се завихриха през стаята. Аерон пусна китката ù само за да хване кръста ù и да я вдигне върху ръба на прозореца.
– Спри го! – каза Ашлин дрезгаво, когато Даника надзърна през рамката и се засмя горчиво и малко истерично.
– Какво ще правиш? – настоя блондинката. – Ще ме хвърлиш? Всички вие сте лъжци, знаете ли? Надявам се всички да гниете в ада.
– Вече сме там – каза Рейес равно.
Аерон стисна раменете на Даника, когато застана до нея, след това я завъртя към себе си.
– Дръж се за мен!
Чу се още веднъж истеричният ù смях.
– Защо?
– За да живееш. – Големи крила внезапно се разтвориха от скрити процепи в гърба му. Бяха дълги и черни и изглеждаха меки като воал, но краищата им бяха остри като ножове.
Ашлин ахна шокирана.
– По-добре съм. Кълна се, по-добре съм.
Мадокс погали бузата ù, надявайки се Ашлин да се успокои.
– Шшшт! Всичко ще бъде наред.
Очите на Даника се разшириха неестествено.
– Спри! – Тя се опита да се измъкне от хватката на Аерон, опита се да изтича обратно в стаята, но той я държеше здраво. Тя се пресегна към Рейес. – Не мога да го направя. Не мога. Не му позволявай да ме вземе, Рейес! Моля те!
Рейес пристъпи към нея с измъчено изражение… протегна напред ръце… намръщи се… и ги отпусна отстрани.
– Рейес!
– Върви! – извика Рейес.
Без повече думи Аерон скочи надолу, като отнесе Даника със себе си. Тя изпищя, но писъкът ù скоро се превърна в пъшкане, а пъшкането в стон. После двамата отново се появиха, носейки се във въздуха, а крилата на Аерон пляскаха грациозно и ритмично.
– Спри го! – въздъхна Ашлин. – Моля те!
– Не мога. Дори да можех, нямаше да го спра. Не се тревожи за нея! Крилете на Ярост са силни, способни са да издържат малката тежест на Даника. – Той вдигна поглед към Рейес, който крачеше от ъгъл до ъгъл. Мъжът стискаше една кама за острието, вместо за дръжката и кръвта капеше от ръката му, чиито кокалчета бяха побелели.
– Трябват ни вода и кафе – му каза Мадокс, спомняйки си инструкциите на Даника.
Рейес спря и стисна клепачи – опитваше се да се контролира. Сякаш беше на ръба на пълен срив.
– Трябваше да я заведа сам, но отиването пеша до там щеше да отнеме прекалено много време. Видя ли колко беше уплашена.
– Видях. – Мадокс не знаеше какво друго да каже. Страхът на Даника беше нищо в сравнение с болката на Ашлин.
Рейес разтри с ръка брадичката си, оставяйки кървава следа по кожата си.
– Вода и кафе, така ли?
– Да.
Сякаш благодарен за отдиха, Рейес излезе от стаята. Очевидно Мадокс не беше единственият в крепостта, който внезапно имаше проблеми с жена.
Скоро след това Рейес се върна с желаните неща и постави подноса на края на леглото. След това отново излезе. Мадокс се съмняваше, че ще се върне. Мадокс поклати глава. Ако Рейес изпитваше към Даника половината от това, което той изпитваше към Ашлин, беше обречен на болка и то не от тази, за която жадуваше. Мадокс се пресегна през Ашлин и взе чашата с почти гореща вода. Плъзна едната си ръка под врата ù, изви главата ù и постави ръба на чашата на устните ù с другата.
– Пий! – каза ù.
Тя упорито стисна устни и поклати леко глава.
– Пий! – настоя той.
– Не. Това ще нарани…
Той изпразни съдържанието в устата ù. Тя се закашля и запръска слюнка, но погълна по-голямата част. Няколко капки се процедиха по брадичката ù. Той хвърли празната чаша на пода и чу глухо тупване.
Ашлин го изгледа кръвнишки с обвинение в кехлибарените си очи.
– Казах, че се чувствам по-добре, но това не значи, че се чувствам страхотно. Стомахът ми все още е чувствителен.
Мадокс се намръщи и сви устни. Грижата за човек беше трудна, това беше сигурно. Но той не ù се извини за това, че я принуди да пие. Тя щеше да получи това, от което се нуждаеше. Независимо дали го искаше или не.
Той стисна чашата с кафе и се намръщи още повече, когато осъзна, че е студено. Е, какво пък? Трябваше да ù помогне.
– Пий! – нареди той. По някаква причина тя беше важна за него. Имаше значение.
Нямаше да му се измъкне. Нито чрез смърт, нито с някакви други средства.
Ашлин не даде знак, че го е чула и със сигурност не направи никакъв намек за намеренията си. За едно мигване на окото тя стрелна ръка и изби чашата от неговата. Движението беше слабо, но съдът падна на пода и се разби, оставяйки след себе си черна кофеинова река.
Две петна цвят изпъстриха бузите ù.
– Не – каза тя, измъквайки тази единствена сричка с наслада.
– Това не беше нужно – смъмри я той и забърса влажните кичури коса от слепоочията ù, наслаждавайки се на усещането за копринената ù кожа.
– Не ми пука.
