— Тъй ли? Аз пък мислех, че основен камък е конституционното право на всеки гражданин в тази страна да търси закрила от съда. Нито един закон не осигурява на военните имунитет. Конгресът не е сметнал за необходимо да им го осигури. Едва през 1950 година Върховният съд налага изневиделица подобно привилегировано отношение. И очевидно то е дошло от страха, че процесите срещу армията могат да разорят държавната хазна. Не бих го нарекла основен камък на правосъдието.
— И все пак това решение е прецедент — изтъкна Рамзи.
— Прецедентите се променят — отвърна Найт, — особено ако са погрешни.
Забележката на Рамзи я бе раздразнила, защото, когато му отърваше, председателят без колебание отхвърляше всякакви прецеденти.
— При цялото ми уважение — каза Андерсън, — смятам, че военните ще се справят по-добре с този случай в рамките на системата, съдия Найт.
— Мистър Андерсън, оспорвате ли правото на Върховния съд да вземе решение по делото?
— Не, разбира се.
— Съдът трябва да реши дали въоръжената защита на родината води до парадокса военнослужещите да бъдат лишени от всякаква защита на гражданските си права.
— Не бих го формулирал точно така.
— Аз обаче го формулирам така, мистър Андерсън. Всичко опира до елементарната справедливост. — Найт погледна Рамзи в очите. — И ако ние тук не сме способни да я наложим, просто нямам представа кой би могъл.
Докато слушаше пламенните й думи, Фиск отново погледна към Сара. Сякаш усетила това, тя вдигна очи.
Стори му се, че в този миг двамата мислят едно и също: дори ако някак успееха да разгадаят тайната и да извадят истината на бял свят, щеше ли да има справедливост за Руфъс Хармс?
Джош Хармс дояде сандвича, после лениво запали цигара и се загледа в брат си, който дремеше на предната седалка. Намираха се на стара просека сред непроходима гора. След като караха цяла нощ, накрая се наложи да спрат, защото Джош вече клюмаше зад волана, а не смееше да повери колата на брат си — Руфъс не бе управлявал автомобил почти трийсет години. Освен това, докато бяха на шосето, Руфъс трябваше да се крие отзад в караваната. Спряха и Джош подремна, пазен от брат си. Сега беше негов ред да стои на пост.
По пътя поговориха какво да правят занапред. За своя собствена изненада Джош беше категорично против бягството в Мексико.
— Какво ти става? — смаяно попита Руфъс. — Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с тази история. Нали сам го каза?
— Не исках. Но щом веднъж сме решили… добре де, щом
— Слушай, Джош, ако не беше Фиск, сега и двамата щяхме да сме мъртви. Не искам да ми тежиш на съвестта.
— Виж какво, точно тук ти е грешката. По-лошо от това просто не може да стане. Тогава защо да не се поразмърдаме, пък дано оправим нещата. Ти беше прав: каквото и да ги сполети, заслужават си го. Като видях онези двамата в кабинета на Райдър, едва не ги застрелях хладнокръвно, а пък такова нещо не бях вършил през целия си живот. Фиск и онази жена ни защитиха. Може и да са свестни хора.
Руфъс го изгледа втренчено.
— И нямаш нищо против тях, така ли?
Джош извади цигарата от устата си и се ухили.
— Ама ти какво, за расист ли ме мислиш, по дяволите?
— Не знам за какъв да те мисля, Джош.
— И не ти трябва. Аз самият не знам за какъв да се мисля, макар че се опитвам доста отдавна. Трябва да решиш само едно: дали искаш да бягаме в Мексико, или да останем. За мен не се тревожи. Ако на тоя свят има човек, дето знае как да се грижи за себе си, в момента седиш до него.
С това спорът приключи. Щом се събудеше брат му, щяха да потеглят обратно към Вирджиния, да се свържат с Фиск и да видят какво може да се направи. Ако им трябваха доказателства, Джош вярваше, че все някак ще ги намерят. Истината бе на тяхна страна — ако и тя не помогнеше, би било по-добре да се застрелят сами.
Джош хвърли поглед из гъсталака наоколо. Листата вече почваха да пожълтяват и прозиращите през тях лъчи създаваха приятна комбинация от форми и шарки. Когато излизаше на лов, той често сядаше сред гората; избираше за отмора някой стар дънер и съзерцаваше простичката природна прелест — истинско чудо, при това напълно безплатно. След завръщането си от Югоизточна Азия няколко години бе избягвал горите. Във Виетнам дърветата, пръстта, всичко наоколо предвещаваше смърт чрез някой от хитроумните виетнамски капани. Той погледна часовника. Още десет минути, и трябваше да потеглят.
Надзърна през задното стъкло и веднага присви очи, защото го заслепи отражението на слънцето от някакъв лъскав предмет. Вместо да издиша, той тихо ахна, изплю цигарата през прозореца, включи двигателя и посегна към скоростния лост.
— Какво става, по дяволите? — стреснато подскочи Руфъс.
— Грабвай пищова и не си надигай проклетата глава — изръмжа Джош. — Дошъл е Тремейн.
Руфъс стисна пистолета и се приведе.
