— Ако не бях спрял, оная проклета гадост щеше да ни смаже. Това не ти е бронирана кола, Вик.
Джош гледаше напред и надясно, където пътеката ставаше малко по-широка. Той рязко натисна спирачките, отклони наляво, после рязко извъртя камионетката надясно и даде газ. Колата се изтръгна от храстите, прелетя над някаква плитка бразда и се приземи на поляна. Руфъс подскочи и главата му се блъсна в покрива на кабината.
— Какво правиш, по дяволите?
— Дръж се здраво.
Джош отново даде газ и Руфъс погледна напред тъкмо навреме, за да види колибата, която брат му бе забелязал преди секунди.
Джош се озърна през рамо и видя точно каквото очакваше. Нищо. Но Тремейн и Рейфийлд бързо щяха да заобиколят препятствието с джипа.
Погледна покрай ъгъла на бараката и видя пътя отвъд нея. Предположенията му се оказваха верни. Където има горска колиба, обикновено се намира и път. Той зави зад старата сграда и сърцето му се сви. Да, наистина имаше път. Но го преграждаше здрава стоманена бариера. А от двете страни се издигаше непроходим гъсталак. Джош погледна назад. Бяха в капан. Лично той навярно би успял да се измъкне през гората, но Руфъс не беше добър бегач, а Джош нямаше да изостави брат си.
Погледна колибата и очите му се присвиха отново. След минута-две джипът щеше да ги догони. Чуваше как разбиват клона с автоматична стрелба, за да го избутат настрани.
Една минута по-късно джипът прескочи браздата и се насочи към поляната. Рейфийлд намали скоростта, вгледа се напред и веднага видя бараката.
— Накъде биха тръгнали? — попита той.
Тремейн завъртя бинокъла и зърна криволичещия път към покрайнините на гората.
— Натам! — изрева той и посочи напред.
Рейфийлд даде газ и джипът се стрелна покрай ъгъла на бараката. В същия миг видяха, че пътят е преграден и Рейфийлд закова на място. Внезапно камионетката, скрита зад другия ъгъл, връхлетя с оглушителен рев, блъсна ги отстрани и изхвърли Рейфийлд и Тремейн от джипа.
Рейфийлд падна с извита глава върху куп прогнили трупи. Остана да лежи неподвижно.
Тремейн се прикри зад катурнатия джип и откри огън, принуждавайки Джош да приведе глава под таблото и да даде заден ход. След малко двигателят заглъхна, изпод капака бликна облак пара. Предните гуми бяха надупчени от куршуми.
Докато Руфъс го прикриваше, Джош изскочи през лявата врата. Падна на колене, изтъркаля се зад камионетката и надникна. Тремейн не бе мръднал от мястото си. Цевта на автомата се подаваше над джипа. Вероятно презареждаше, също като Джош, и обмисляше тактическото положение.
Сърцето на Джош подскачаше бясно. Той избърса с юмрук пръстта и потта от очите си. Бе участвал в много битки на чужда и родна земя, но оттогава имаше почти трийсет години. Впрочем все едно — всяко сражение носеше ужас от смъртта. Когато стрелят по теб, не ти е до размисли. Осланяш се на инстинкта.
И все пак имаха предимство — те бяха двама, а Тремейн сам. Джош надникна още веднъж, после скочи и изтича до ъгъла на бараката.
— Руфъс — изрева той. — Ще броя до три.
— Почвай да броиш — отвърна Руфъс с потрепващ глас.
Три секунди по-късно Джош откри огън срещу Тремейн и куршумите задрънчаха по шасито на джипа. Руфъс пропълзя назад. Там обаче спря, защото Тремейн обстрелваше пространството между бараката и камионетката. Из въздуха се носеше мирис на барут и страх.
Двамата братя се спогледаха и Джош се усмихна широко, защото усещаше, че Руфъс е готов да изпадне в паника.
— Хей, Вик — изкрещя той, — що не вземеш да хвърлиш тая железария и да излезеш с вдигнати ръце?
Вместо отговор куршумите на Тремейн изкъртиха няколко трески от бараката малко над главата на Джош.
— Добре, Вик, разбрах те. А сега успокой топката, чу ли, приятел? Не бой се, ще погребем и двама ви. Няма да ви оставим на мечките и разните други гадини. Мръсна работа е това — животни да глозгат трупове. Виждал си го във Виетнам, нали, Вик? А може и да си бягал, без да поглеждаш назад.
Говорейки, Джош направи на Руфъс знак да бъде готов, после посочи покрай бараката. Руфъс кимна. Джош щеше да се опита да подмами противника под обстрела на брат си. Руфъс стисна пистолета и зареди нов пълнител — Джош му бе показал как става. Боеше се, че няма да има смелост, жестокост и точност, за да застреля човек, дори ако Тремейн изскочеше насреща му с автомата. За да оцелее в затвора, неведнъж трябваше да се бие, но неизменно го правеше с голи ръце, макар че противниците му обикновено бяха въоръжени с нож или парче тръба. Пистолетът обаче бе нещо различно. Убиваше от разстояние. Но ако не стреляше, брат му щеше да умре. А нямаше как да помоли Господ за помощ. Не можеше да отправи към Всевишния молитва за успешно убийство.
