Жената работеше в болницата от години и Фиск я познаваше много добре.
— Благодаря, Ан. Виж какво, сега не му е времето…
— Като си помисля само, че съвсем скоро беше тук, а сега вече го няма. Направо не ми се вярва.
Фиск трепна.
— Къде, в болницата ли?
— Да. Миналата седмица. В четвъртък… не, в петък.
— Спомням си го, защото обикновено той идваше в събота.
Фиск замаяно тръсна глава.
— Какви ги говориш? Майк не посещаваше мама.
— Посещаваше я. Е, не чак толкова често като теб.
— Не си ми казвала.
— Тъй ли? Ами, ако е трябвало да знаеш, Майкъл щеше да ти каже.
— Защо да не ми каже, по дяволите? До гуша ми е дошло от недомлъвки.
— Извинявай, Джон — отвърна жената, — но той ме помоли да не ти казвам и аз изпълних молбата му. Това е. Сега вече го няма и аз… аз си помислих, че не е зле да знаеш.
— Значи в петък е идвал при мама? Разговаря ли с теб?
— Почти не. Изглеждаше някак нервен, бих казала дори тревожен. Дойде много рано и остана само половин час.
— Разговаряха ли?
— Срещнаха се. Не знам дали са разговаряли. Гладис понякога е доста капризна. Кога ще можеш пак да наминеш? Тя не знае за Майкъл, няма откъде да разбере, но все пак ми се струва много потисната.
Очевидно жената вярваше, че връзката между майка и син е по-силна дори от болестта на Алцхаймер.
— В момента съм много… — започна Фиск, но не довърши. Би било истинско чудо майка му да си спомни дали е разговаряла с Майкъл. И все пак…
— Идвам веднага.
Фиск остави слушалката, взе куфарчето си и натъпка пощата вътре.
— Значи преди да изчезне, брат ти е бил на свиждане в болницата? — попита Маккена. Фиск кимна. — Тогава тя може да ни каже нещо.
— Маккена, майка ми страда от болестта на Алцхаймер. Смята, че Джон Кенеди още е президент.
— Добре, ами някой от персонала?
Фиск записа адреса и телефона върху гърба на визитната си картичка.
— Само не закачай майка ми.
— Отиваш при нея, нали? Как тъй се накани?
— Тя ми е майка — отсече Фиск и излезе.
Хоукинс се завъртя към Маккена.
— Готов ли сте да тръгваме? Трябва да заключа. Не искам някой пак да се вмъкне и да открадне още нещо.
Изрече го така, че Маккена неволно примига. Нямаше откъде да знае за пистолета, нали? И все пак се почувства виновен. Но на плещите му отдавна тежеше друга вина. Далеч по-тежка.
Сара бе спряла на червен светофар близо до кантората на Фиск, когато видя колата му да пресича кръстовището. Нямаше време дори да натисне клаксона. Запита се дали да не го спре, но зърна напрегнатото му лице и това я спря. Зави надясно и го последва.
Трийсет минути по-късно тя намали скоростта, защото Фиск зави към паркинга на едно болнично заведение в западното предградие на Ричмънд. Веднъж Сара бе идвала тук заедно с Майкъл на посещение при майка му. Тя спря зад един голям декоративен храст близо до входа и от това прикритие видя как Фиск изскочи от колата си и бързо изтича навътре.
Фиск потърси Ан, жената, с която бе разговарял преди малко. Тя отново се извини и го въведе в залата за посещения, където Гладис седеше кротко по пижама и чехли. Когато Фиск влезе, тя надигна глава и тихичко плесна с длани.
Фиск седна отсреща и Гладис нежно протегна ръце да го погали. Усмихваше се, а разширените й очи нямаха никаква връзка с реалния свят.
— Как е моят Майк? Как е детенцето на мама?
Фиск леко докосна ръката й.
— Добре съм. Справям се чудесно. Татко също е добре — излъга той. — Онзи ден свиждането беше много приятно, нали?
— Свижданията винаги са приятни.
Гладис погледна нейде зад него и се усмихна. Често правеше така. Трудно беше да удържи вниманието й. Болестта я превръщаше отново в дете.
Тя пак го погали по бузата.
— Татко ти беше тук.
— Кога?
Тя поклати глава.
— Миналата година. Беше в отпуск. Потопили му кораба. Японците.
— Тъй ли? Но той е добре, нали?
Гладис избухна в смях.
— О, да, в отлична форма! — Тя се приведе напред и прошепна: — Майк, скъпи, можеш ли да пазиш тайна?
— Да, мамо — неуверено каза Фиск.
Тя се изчерви и погледна настрани.
— Пак съм бременна.
Фиск въздъхна. Това беше ново.
— Наистина ли? Кога разбра?
— Не се тревожи, миличък, мама има обич за всички ви.
Тя щипна бузата му и го целуна по челото.
Фиск стисна по-здраво ръката й и намери сили да се усмихне.
— Добре си побъбрихме онзи ден, нали? — Гладис кимна разсеяно. Фиск разбираше, че това е пълно безумие, но вече бе дошъл и си струваше да опита. — После заминах на пътешествие. Помниш ли къде отидох?
— На училище, Майк, както всеки ден. Татко ти те откара с кораба. — Тя се навъси. — Да внимаваш по морето. Много сражения има. Татко ти се сражава в момента. — Тя размаха юмрук. — Дай им да разберат, Еди.
Без да откъсва поглед от нея, Фиск се облегна назад.
— Ще внимавам.
Сякаш гледаше портрет, който ден след ден избледнява под безмилостните слънчеви лъчи. При някое свиждане щеше да завари боята напълно изчезнала и вече нямаше да има друг образ освен онзи в спомените му. Такъв е животът…
— Трябва да тръгвам — каза той. — Аз… закъснявам за училище.
— Колко си ми хубав. — Тя погледна зад него и размаха ръка. — Здрасти.
Фиск се озърна и застина. На прага стоеше Сара.
