— Казвам ти всичко това, за да разбереш, че Джони няма същите цели като теб и мен. Не се ожени, не е продумвал за деца. Сега трябва да бърза. Ще се смята за най-щастливия човек на света, ако изкара до петдесет. Сам ми го каза. — Ед наведе глава и гласът му пресекна. — Не съм си и мислил, че ще надживея Майк. Опазил ме Бог да погреба и второто си момче.
Сара най-сетне намери сили да проговори.
— Благодаря ти от все сърце, че ми разказа. Разбирам колко ти беше трудно. Всъщност почти не ме познаваш.
— Понякога за десет минути опознаваш човека по-добре, отколкото за цял живот.
Сара стана да си върви.
— Благодаря, че ми отдели толкова време. Непременно се обади на Джон.
Той кимна решително.
— Ще му се обадя.
Докато Сара посягаше към дръжката на вратата, Ед попита:
— Още ли обичаш сина ми?
Тя излезе, без да отговори.
В малкото заведение на ъгъла Фиск си поръча кафе и седна на една от външните масички. Маккена се настани срещу него. Отначало Фиск реши да не му обръща внимание и разсеяно се загледа в минувачите. Сложи си тъмните очила, защото слънцето вече надничаше над отсрещните сгради и хвърляше сенките на двамата мъже върху тухлената стена. Маккена мълчаливо дъвчеше бисквити и разбъркваше кафето си.
— Как е коремът? — ненадейно подхвърли той. — Съжалявам, че те ударих така.
— Да, сигурно ти се ще да беше ударил по-силно.
— Не, наистина. Видях пушката и се разтревожих.
Фиск го погледна.
— Значи си се уплашил, че мога някак да отворя колата, да извадя пушката, да я завъртя и да стрелям, преди да ме гръмнеш от… имаше ли двайсет сантиметра?
Маккена сви рамене.
— Вече бях чел досието ти. Бил си добър полицай. Поне до края.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
Маккена се приведе напред.
— Нищо не казвам, само че в края на досието има неизяснени въпроси. Би ли ме просветлил?
Фиск свали очилата и го погледна втренчено.
— Защо не вземеш просто да ми пръснеш мозъка? Така ще е по-забавно.
Маккена килна стола си назад към стената и запали цигара.
— Знаеш ли, ако чак толкова държиш да докажеш, че си невинен, трябва поне мъничко да ми помогнеш.
— Маккена, ти твърдо вярваш, че съм убил брат си. Защо да говоря напразно?
— По много случаи съм работил. В петдесет процента от тях първоначалната ми теория се е оказвала грешна. Затова имам един девиз: „Не се заричай“.
— Я, ама ти май говориш искрено.
Тонът на Маккена стана малко по-дружелюбен.
— Слушай, Джон, отдавна съм в занаята, разбираш ли? При нас няма ясни и простички случаи. Не си затварям очите и знам, че всичко е много заплетено. — Той помълча, после добави с престорена небрежност: — Тъй че защо брат ти се е интересувал от Руфъс Хармс и какво точно е имало в молбата?
Фиск отново си сложи тъмните очила.
— Това не подкрепя теорията, че съм убил брат си.
— Имам много теории. Сега проверявам една от тях, търсейки ненадейно изчезналия пистолет. А междувременно искам да погледна от друг ъгъл — Руфъс Хармс. Брат ти е получил молбата, вероятно е бил и в затвора.
— Чандлър ли ти каза?
— Имам много източници. Ти и Еванс сте се интересували от миналото на Хармс. Той избяга от затвора в Югозападна Вирджиния. А снощи двамата отлетяхте със самолет точно натам. Защо не ми кажеш какво става? Къде бяхте и защо?
Фиск бе зашеметен. Значи Маккена ги следеше. В това нямаше нищо необичайно, но някак не му беше хрумвало, че може да са под наблюдение.
— Явно знаеш доста… тогава защо питаш?
— Може да разполагаш със сведения, които ще ми помогнат да изясня случая.
— Преди Чандлър?
— Когато убиват хора, има ли значение кой ще хване престъпника пръв?
Фиск знаеше, че Маккена има право. Поне привидно. Но, разбира се, далеч не беше маловажно кой ще хване престъпника пръв. Както навсякъде другаде, така и в полицията хората трупаха точки. Той стана от стола.
— Хайде да видим докъде е стигнал Били. Сигурно вече е открил двата трупа, дето ги натъпках в шкафа миналата седмица.
Когато се върнаха, Хоукинс тъкмо привършваше.
— Нищо — каза той, щом видя как го гледа Маккена. После добави предизвикателно: — Ако искате, проверете.
— А, не, вярвам ви — добродушно отвърна Маккена.
Фиск гледаше Хоукинс.
— Какво е това, Били? — попита той и посочи шията му.
— Кое?
Фиск плъзна пръст по яката на униформата, после го вдигна пред очите на своя приятел. Хоукинс се изчерви.
— О, по дяволите. На Бони й хрумна да прикрие белезите. Затова не изглеждам толкова зле. Такъв бой не бях ял през живота си. Нали разбираш, онзи беше едър, ама и аз не съм дребосък.
— Аз да бях, щях да го напълня с олово — обади се Маккена.
Фиск зяпна от изненада. Хоукинс кимна.
— Изкушавах се. Както и да е, ако момчетата разберат, ще стана за смях, а пък в жегата тая гадост почва да лепне по дрехите. Не знам как се справят жените.
— Значи това е…
— Грим — смутено призна полицаят.
Въпреки неочакваното разкритие Фиск се помъчи да запази спокойствие. Неволно докосна все още изтръпналото си рамо.
Маккена го гледаше.
В този момент иззвъня телефонът. Фиск вдигна слушалката. Обаждаха се от болницата на майка му.
— Прочетох за Майкъл във вестника. Много ми е мъчно, Джон.
