— Мисля, че разбра. Когато най-сетне се срещнах с Джон, попитах го дали има представа защо са толкова отчуждени. Мислех, че може да е заради мен, но всичко бе започнало много по-отдавна. — Сара се напрегна. — Тъй че онова, което видя онази нощ в лодката, беше как се хвърлям на врата на сина ти. Беше преживял невъобразим, адски ден и не ми хрумна какво друго да му предложа освен себе си. — Тя погледна стареца право в очите. — Той ме отблъсна.
Спомни си за миналата нощ, за нежността, която споделяха в леглото и извън него. А после утрото. Тогава си мислеше, че е разбрала всичко. Чувстваше се спокойна и уверена. А сега изведнъж разбираше с ужас, че не знае нищичко за Джон и чувствата му. Разсмя се смутено.
— Дойде ми като студен душ. — Тя извади кърпичка и избърса очите си. — Ето, това исках да ти кажа. Ако трябва да мразиш някого, мрази мен, а не сина си.
Ед се загледа в килима, после стана.
— Тъкмо привърших с косенето. Бих пийнал чаша чай с лед, а ти?
От изненада Сара едва успя да кимне.
След няколко минути Ед донесе чайник и две чаши с лед. Докато наливаше, каза:
— Много мислих за онази нощ. Не си спомням всичко. На другия ден имах ужасен махмурлук. Колкото и да бях ядосан, не биваше да удрям Джони. Не и в корема, по дяволите.
— Той е здраво момче.
— Не това имах предвид. — Ед отпи глътка чай, облегна се и прехапа устна. — Казвал ли ти е защо напусна полицията?
— Каза, че арестувал някакво момче за наркотици. Било толкова жалко, че решил да помага на хора като него.
Ед кимна.
— Всъщност не го е арестувал. Момчето умряло на място. Както и полицаят, който бил с Джони.
Сара едва не се задави.
— Какво?
Ед явно се смути, че е засегнал тази тема, но все пак продължи.
— Всъщност Джони никога не ми е разказвал, но от другите полицаи разбрах какво е станало. Джони спрял колата по някаква причина. Май е била крадена. Така или иначе, повикал подкрепление. Наредил на двете момчета да излязат. Открил наркотиците. Точно тогава пристигнал другият полицай. Преди да претърсят момчетата, едното паднало и взело да се гърчи. Джони се опитал да му помогне. Колегата му трябвало да държи другото под прицел, но се разсеял. Тогава то измъкнало пистолет и го убило. Джони успял да стреля, но момчето го надупчило с два куршума. Паднали един срещу друг. Първото момче само се преструвало. Скочило и избягало с колата. А Джони и второто хлапе лежали съвсем наблизо и кръвта им изтичала.
— Боже мой!
— Джони запушил с пръст едната рана. Това спряло донякъде кръвотечението. Е, докато лежеше в болницата и не беше на себе си, спомена… че момчето му казало нещо. Не знам точно какво, Джони мълчи за това. Но когато дошли, заварили момчето мъртво, а Джони лежал до него и го прегръщал. Сигурно е успял някак да пропълзи. На някои от полицаите тая работа не им се харесала, нали хлапето било убило техен колега. Но проверили всичко и установили, че Джони не е виновен. Другият бил допуснал небрежност. Така или иначе, Джони едва не умря на път за болницата. Лежа цял месец. Не знам какви са били тия куршуми, но червата му бяха станали на парцали.
Сара изведнъж си спомни как Фиск дръпна тениската надолу.
— Има ли белег?
Ед я погледна странно.
— Защо питаш?
— Сетих се, че веднъж спомена нещо такова.
Той бавно кимна.
— От корема до шията.
— Старичък за нудистки изпълнения — тихо прошепна Сара.
— Сигурно са можели да направят пластична операция, но на Джони му беше писнало от болници. Освен това сигурно си е рекъл, че щом не могат да го оправят отвътре, няма значение как ще изглежда отвън.
По лицето на Сара се изписа тревога.
— Как така? Не се ли е възстановил напълно?
Ед печално поклати глава.
— Ония куршуми го бяха разкъсали здравата. Подскачали са вътре като билярдни топки. Закърпиха го, но здраво място не му остана. Сигурно можеха да го оправят, ако беше се съгласил на още две-три години в болница, трансплантации и тъй нататък. Но синът ми не е такъв човек. Докторите казват, че някой ден вътрешностите му просто ще престанат да действат. Било като при диабета — нали разбираш, органите се изхабяват… Е, според докторите онези куршуми са отнели на Джони двайсет години живот, може би и повече. И нищо не можеха да направят. По онова време тия неща не го вълнуваха много. Нали беше жив, по дяволите, какво повече? Но знам, че сега му тежи. Вдигаше тежести, тичаше като луд, възвърна си силите, или поне така изглеждаше. Напусна полицията. Дори не поиска пенсия, макар че имаше пълното право, дявол да го вземе. Стана адвокат. Изгърбва се от работа, печели мизерно и дава почти всичко на мен и майка си. Аз нямам пенсия, а болничните сметки на Гладис надхвърлят заплатата ми за цял живот. Трийсет години изплащахме къщата, а накрая се наложи да я ипотекирам.
Ед замълча. Сара се озърна към медала за храброст върху масата. Някакво си парченце метал срещу толкова много болка.
