— Те са хлапета, назначени в най-висшата съдебна институция на страната. И вие ми разправяте, че е невъзможно да се раздрънкат? Дори за да впечатлят някое момиче?
— Видял съм какво ли не на тоя свят, затова избягвам думата
— Аз пък работя в отдел „Убийства“, мистър Пъркинс, и повярвайте, там имаме същия неприятен проблем.
— Дали да не започнем от самото начало — обади се Деласандро. — Ако съдя по това, което знам досега, грабежът изглежда най-вероятен мотив. — Той разпери ръце и погледна въпросително Чандлър. — Какво общо има съдът? Претърсихте ли вече апартамента му?
— Засега не. Утре ще пратя екип.
— Откъде да знаем, че не е нещо, свързано с личния му живот? — попита Деласандро.
Всички се озърнаха към Чандлър, очаквайки отговор. Детективът разсеяно погледна бележника си.
— Просто проверявам всички възможности. Да се разпитат колегите на убития е съвсем нормална процедура, господа.
— Естествено — съгласи се Пъркинс. — Можете да разчитате на безрезервното ни съдействие.
— А сега нека надникнем в кабинета на мистър Фиск — каза Чандлър.
Мъжът се движеше по коридора е безшумна котешка стъпка. Беше висок малко под метър и деветдесет, строен, но с добро телосложение и широки плещи, подпрели здраво масивната шия. Имаше дълго и тясно лице с тъмнокафява, гладка кожа, само около ъгълчетата на очите и устните му се бяха сбрали дълбоки бръчки като бразди по отпечатък от пръст. На главата си носеше омачкано бейзболно каскетче с емблемата на Вирджинския технологичен институт. Къса прошарена брадица обрамчваше челюстта му. Беше облечен с протрити джинси и избеляла, петносана от пот синя памучна риза, от чиито запретнати ръкави се подаваха яки ръце с изпъкнали вени. От джобчето на ризата стърчеше пакет „Пал Мал“. Той наближи края на коридора и зави зад ъгъла. В същия миг от стола край последната врата се изправи войник и вдигна ръка.
— Съжалявам, сър, тук допускаме само упълномощен медицински персонал.
— Брат ми е вътре — заяви Джошуа Хармс. — Идвам да го видя.
— Боя се, че това е невъзможно.
Хармс се вгледа в нагръдната табелка с името на войника.
— Аз пък се боя, че е напълно възможно, редник Браун. Редовно го посещавам в затвора. А сега се мръдни, за да вляза, чу ли?
— В никакъв случай.
— Е, тогава ще трябва да събера шефа на тая болница, местните полицаи и скапания комендант на Форт Джаксън, за да им обясня, че отказваш да пуснеш най-близък роднина при човек на смъртно легло. После сигурно ще се скарат кой по-напред да те изрита по стълбите. Споменах ли, че съм бил три години във Виетнам и имам медали да те зарина? Ще ме пуснеш ли сега, или да обръщам дебелия край? Искам отговор на минутата, мътните да те вземат.
Слисаният Браун се озърна из пустия коридор. Нямаше представа как да постъпи.
— Трябва да повикам някого.
— Не, не трябва. Ако щеш, претърси ме, обаче влизам. Няма да се бавя. Но трябва да вляза още сега.
— Как ви е името?
— Джош Хармс. — Той извади портфейла си. — Ето шофьорската ми книжка. От години ходя най-редовно в затвора, но не помня да съм те виждал.
— Не работя в затвора — каза войникът. — Зачислиха ме временно. Запасняк съм.
— Запасняк? На служба в затвора?
— Специалистите от изправителното заведение, които пристигнаха с брат ви, вчера си тръгнаха. Утре сутрин ще доведат нови.
— Господ да ги поживи. А сега ще вършим ли работа?
Редник Браун го огледа замислено и най-сетне каза:
— Обърни се.
Джош се обърна. Браун започна да го опипва. Преди да бе стигнал до десния джоб на панталона, Джош се обади:
— Не се стягай, но вътре има джобно ножче. Вземи го, докато изляза. И добре да го пазиш, синко, то ми е скъп спомен.
Редник Браун приключи с обиска и се изправи.
— Имаш десет минути, не повече. И ще вляза заедно с теб.
— Ако влезеш с мен, значи напускаш поста. А почнеш ли да си напускаш поста в армията, моментално попадаш при брат ми. — Джош погледна младежкото лице на Браун. Типичен запасняк. Сигурно търкаше стола в някоя канцелария от понеделник до петък, а в събота и неделя навличаше униформата за по-интересно. — А да ти кажа, затворът не е място за човек като теб.
Редник Браун преглътна мъчително.
— Десет минути.
Двамата се спогледаха.
— Сърдечно благодаря — каза Джош Хармс, макар че гласът му не беше нито сърдечен, нито благодарен.
Влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.
— Руфъс — тихо изрече той.
— Не вярвах да дойдеш толкова скоро, братко.
Джош пристъпи до леглото и сведе очи към брат си.
— Какво е станало с теб, по дяволите?
— Не ти трябва да знаеш.
Джош придърпа стол до леглото.
— Всичко е заради онова проклето писмо, нали?
— Колко време ти даде пазачът?
— Десет минути, но той не ме плаши.
— За десет минути няма как да ти разправя всичко. Но едно ще ти кажа. Върна ли се във Форт Джаксън, ще ме убият още щом прекрача прага.
— Кой ще те убие?
Руфъс поклати глава.
— Ако ти кажа, ще подгонят и теб.
— Вече съм тук, нали? Онова войниче отвън е тъпо, но не чак толкова. Ще ме впише в книгата за посетители. Знаеш това.
Руфъс преглътна с усилие.
— Знам. Сигурно изобщо не трябваше да се обаждам.
