— Щом успях да избягам от проклетите виетконговци, сто на сто ще се справя с чифт скапани армейски белезници.
Навън в коридора редник Браун погледна часовника си. Десетте минути бяха изминали. Той открехна вратата на стаята.
— Добре, Хармс, времето изтече. — Браун побутна още малко. — Мистър Хармс, чухте ли? Времето изтече.
Раздаде се тих стон. Браун измъкна пистолета и отвори вратата докрай.
— Какво става тук?
Стонът стана по-силен. Браун потърси с поглед ключа на лампата и изведнъж се препъна в нещо. Коленичи и докосна лицето на човека, докато очите му привикваха с полумрака.
— Мистър Хармс! Мистър Хармс, добре ли сте?
Джош отвори очи.
— Аз съм добре. Ами ти?
Сетне нечия грамадна ръка сграбчи пистолета на Браун и го изтръгна без усилие. Друга ръка притисна устата му. Той усети как го повдигат от пода, после тежък юмрук се стовари върху челюстта му и всичко помръкна.
Руфъс сложи Браун върху леглото и го зави с чаршафа. Джош стегна белезниците около китките и глезените на припадналия войник. След това запуши устата му с марля и лейкопласт, които намери в едно от шкафчетата. Последната му работа беше да го претърси и да си прибере джобното ножче.
Когато Джош се завъртя, Руфъс преметна ръце около брат си и стисна с всичка сила. Джош отвърна на прегръдката — първата им прегръдка от двайсет и пет години насам. Когато Джош най-сетне се отдръпна, Руфъс бе просълзен и леко трепереше.
— Само без циврене. Нямаме време за тия глупости.
Руфъс се усмихна.
— Страшно е хубаво да те докосвам, Джош.
Джош потупа брат си по рамото.
— Не вярвах някога да имаме тая възможност. Вече ще знам, че всяка дреболия е скъпа.
— И какво сега?
— От коридора не се вижда столът на онзи хлапак. Но болницата има частна охрана. — Джош погледна часовника си. — Когато работех тук, правеха обиколки на всеки кръгъл час. Плащат им мизерно и затова не си дават много зор, но по някое време сигурно ще забележат, че го няма. Готов ли си?
Руфъс вече бе навлякъл затворническия панталон и обувките. Облече и тениска, но от ризата се отказа. В ръката си стискаше Библията. Още не се чувстваше свободен, но оставаха само броени секунди.
— От двайсет и пет години съм готов.
Чандлър огледа кабинета на Майкъл Фиск. Разположен на втория етаж, кабинетът беше просторен, с висок таван и широки гипсови корнизи. Имаше две бюра от масивно дърво, всяко с отделен компютърен терминал, рафтове с правна литература и количка за пренасяне на книги. Бюрата бяха отрупани с купища папки. Разхвърляно, но добре организирано, реши детективът.
Пъркинс се озърна към Чандлър.
— Докато преглеждате, трябва да присъства представител на съда. Тук има много поверителни документи. Чернови на становища, докладни от съдиите и сътрудниците, нали разбирате, все неща, свързани с предстоящи дела.
— Добре. Няма да взимаме нищо, свързано с текущата работа.
— Как ще разберете дали е свързано, или не?
— Ще ви питам.
— Не знам… Аз дори не съм юрист.
— Е, тогава повикайте някой юрист, защото смятам да претърся този кабинет — заяви Чандлър.
— Днес може да се окаже невъзможно. Няма ли начин да изчакате до утре? Мисля, че всички сътрудници вече си тръгнаха. Председателят Рамзи смята, че след станалото не бива да работят до късно.
— Някои от съдиите още са тук, Ричард — обади се Клаус.
Пъркинс хвърли недружелюбен поглед на Клаус, който се озърна към Деласандро.
— Бих предпочел да се обърнем към съдиите само в краен случай — каза Пъркинс. — Но ще видя какво мога да сторя. Боя се, че докато отсъствам, ще трябва да заключа вратата.
Чандлър пристъпи към Пъркинс.
— Виж какво, Ричард, аз съм от полицията. Но може би не те разбрах правилно и съвсем погрешно си мисля, че току-що изтърси голяма глупост.
Лицето на Пъркинс пламна, но той все пак остави вратата отключена, кимна на Клаус и двамата се отдалечиха. Деласандро остана да разговаря с Маккена.
Чандлър пристъпи към Фиск.
— Имам чувството, че всичко тук е описано много преди да дойдем.
— Маккена знаеше името ти още преди да ви запознаят.
— Явно вече са се поразровили.
— Е, не бих ги упрекнал.
— Ще ида да поговоря с Маккена — каза Чандлър. — Не се знае кога може да ни потрябва услуга от федералните.
Фиск се подпря на стената и погледна часовника. Все още не бе успял да открие баща си. Наблизо една врата се отвори и отвътре излезе млад мъж. Фиск му кимна.
— Оживено местенце.
— От полицията ли сте?
Фиск поклати глава и му протегна ръка.
— Не, само наблюдавам. Аз съм Джон Фиск. Брат на Майкъл.
Младежът пребледня.
— Господи, ужасно е. Ужасно. Толкова съжалявам. — Той стисна ръката на Фиск. — Аз съм Стивън Райт.
— Добре ли познавахте Майк?
— Не много. Постъпих съвсем наскоро. Сътрудник съм на съдия Найт. Знам, че всички го смятаха за страхотен.
Фиск погледна вратата, от която се бе появил Райт.
— Тук ли работите? — Райт кимна. — Днес в кабинета на брат ми сигурно е било оживено.
— И още как. Цял ден влизаха и излизаха разни хора.
— Например Пъркинс и Деласандро?
— И онзи там.
Фиск се озърна да види накъде сочи младежът.
— А, това е агент Маккена от ФБР.
Райт печално поклати глава.
