— Извинявай… — смути се Джон. — Сара Еванс, Ед Фиск.
— Здравейте, мистър Фиск — каза тя, като се мъчеше да говори любезно и в същото време сдържано. Смутено му протегна ръка.
— Наричай ме Ед, Сара. Много ми е приятно. — Той се озърна с любопитство към сина си. — Какво става? Да не сте се заженили?
Фиск хвърли бърз поглед на Сара.
— Не! Тя работеше с Майк във Върховния съд.
— А, добре. Ама къде ми е възпитанието, по дяволите. Влизайте, влизайте. Пуснал съм климатика, навън е адски задушно.
Влязоха. Ед посочи старото канапе и двамата се настаниха на него. Старецът изнесе от малката столова метален стол и седна насреща.
— Извинявайте, че не отворих веднага. Тъкмо бях задрямал.
Сара огледа фургона. Беше облицован с потъмнели листове тънък шперплат. На едната стена висяха няколко поставки с препарирани риби. Срещу тях бе закачена ловна пушка. Върху масата в столовата лежеше сгънат вестник. Отстрани имаше кухненски бокс с мивка и малък хладилник. Срещу старото кресло в ъгъла бе нагласен малък телевизор. Имаше само един прозорец. От тавана висеше климатик, който пръскаше из стаята приятна прохлада. Сара дори потръпна, докато привикваше към температурата. Подът беше покрит с евтин, грапав линолеум и тънко килимче.
Сара лекичко изсумтя, после се закашля. Из въздуха се носеше тежък мирис на тютюнев дим. Сякаш в отговор на мислите й Ед придърпа от масичката пакет „Марлборо“, сръчно пъхна цигара в устата си, поизчака малко, после запали и духна пушека към пожълтелия от никотина таван. Взе малък пепелник и изтръска пепелта. Положи ръце върху коленете си и се приведе напред. Сара забеляза, че пръстите му са несъразмерно дебели, ноктите напукани и зацапани с нещо черно, вероятно смазка. Е, да, нали беше механик.
— И какво ви води насам толкова късно?
Фиск подаде бирите на баща си.
— Не е добра новина.
Старецът се напрегна и ги изгледа с присвити очи през пушека.
— Не е майка ти. Видях я днес, нищо й няма.
Щом изрече последните думи, той изведнъж стрелна очи към Сара. Изражението му ясно показваше, че е разбрал: тя „бе работила“ с Майк.
Ед отново се завъртя към Джон.
— По дяволите, синко, защо не вземеш да ми кажеш каквото имаш за казване?
— Майк е мъртъв, татко.
Изричайки тези думи, Джон имаше чувството, че чува новината за пръв път. Лицето му пламна сякаш от близостта на буен огън. Може би досега бе изчаквал, за да види първо баща си, да посрещнат заедно общата скръб. Да, искаше му се да вярва, че е така.
Усети, че Сара го наблюдава, но не откъсна очи от баща си. Видя как отчаянието залива стареца като вълна. Изведнъж му стана трудно да диша.
Ед измъкна цигарата от устата си и изтръска пепелта с треперещи пръсти.
— Как?
— Обир. Поне така предполагат. — Фиск помълча, сетне добави очевидното, защото знаеше, че баща му ще попита. — Някой го е застрелял.
Ед отвори една бира и я изпи почти на един дъх. Адамовата му ябълка подскачаше мъчително. После смачка кутията и я запокити към стената. Изправи се, пристъпи към малкия прозорец и погледна навън. Цигарата висеше в ъгълчето на устните му, дебелите пръсти се свиваха и отпускаха, вените по ръцете му бяха набъбнали.
— Видя ли го? — попита той, без да се обръща.
— Днес следобед отидох да разпозная тялото.
Баща му се завъртя яростно.
— Днес следобед? По дяволите, защо чак сега ми казваш, момче?
Фиск се изправи.
— Цял ден се мъча да те открия. Оставих съобщения на телефонния ти секретар. Изобщо нямаше да знам къде си, ако не бях питал мисис Джърман.
— Точно оттам трябваше да започнеш — прекъсна го старецът. — Айда винаги знае къде съм.
Той прекрачи напред със свити юмруци.
Сара, която бе станала заедно с Фиск, отстъпи изплашено. Погледна към пушката и се запита дали е заредена.
Фиск се приближи до баща си.
— Татко, потърсих те веднага щом научих. После минах край къщата ти. След това трябваше да отида в моргата. Никак не беше приятно да гледам трупа на Майк, но все пак го сторих. А оттам нататък целият ден се обърка. — Той преглътна с усилие. Изведнъж го обзе чувство за вина, че гневът на стареца го мъчи повече, отколкото смъртта на брат му. — Дай да не спорим за времето, бива ли? Това няма да върне Майк.
Целият гняв на Ед сякаш се изпари, докато слушаше тия думи. Спокойни, разумни думи, които не обясняваха нищо и не облекчаваха болката. Никакви думи не можеха да помогнат в такъв момент. Ед седна, поклащайки безсилно глава. Когато отново погледна сина си, в очите му бяха избили сълзи.
— Винаги съм казвал, че няма смисъл да гониш лошите новини, те идват много по-бързо от добрите. Ужасно бързо.
Той се задави и разсеяно тръсна пепел върху килима.
— Знам, татко. Знам.
— Хванаха ли онзи, дето го е извършил?
— Още не. Работят по случая. Видях се с детектива, той е отличен полицай. Ще му помагам.
— Във Вашингтон ли?
— Да.
— Никога не ми е харесвало, че Майк работеше там — каза Ед и яростно се обърна към Сара, която застина под обвинителния му поглед. Бавно вдигна дебелия си пръст срещу нея. — Там убиват, без да им мигне окото. Смахнати копелета.
— Татко, в днешно време навсякъде е така.
Сара намери сили да проговори.
