— Искрено се възхищавах от вашия син. Всички в съда го смятаха за изключителна личност. Нямам думи да опиша колко ми е мъчно за него.
— Беше чудесен — каза Ед. — Просто чудесен, по дяволите. Така и не проумях как успяхме да създадем момче като Майк.
Фиск наведе глава. Сара зърна за миг измъченото му изражение.
Ед огледа фургона, изпълнен със спомени за добрите времена, когато наоколо се събираше цялото му семейство.
— По ум се беше метнал на майка си. — Долната му устна потрепна. — Е, преди болестта де.
От гърдите му се изтръгна глухо ридание и той се свлече на пода. Фиск коленичи до баща си и го прегърна. Раменете му трепереха.
Сара гледаше и не знаеше какво да прави. Смущаваше се, че нарушава толкова личен момент, и се питаше дали просто да не избяга в колата. Но накрая само наведе глава и затвори очи. Сълзите й закапаха върху евтиния килим.
Трийсет минути по-късно Сара седеше на верандата и пиеше топла бира. Беше боса, обувките й лежаха до нея. Разсеяно разтриваше пръстите на краката си и се взираше в мрака, из който примигваха светулки. Смачка един комар, после избърса струйка пот, плъзнала по крака й. Притисна бирата до челото си и се зачуди дали да не пусне климатика в колата и да се опита да поспи.
Вратата се отвори и на прага застана Фиск. Беше се преоблякъл с избелели джинси и риза с къси ръкави. В ръцете си носеше две бири. Седна до нея.
— Как е той?
Фиск сви рамене.
— Спи, или поне се опитва.
— Не иска ли да се върне с нас?
Фиск поклати глава.
— Утре вечер ще дойде при мен. — Той погледна часовника си и разбра, че утрото наближава. — Всъщност довечера. На връщане трябва да си взема чисти дрехи от апартамента.
Сара сведе очи към роклята си.
— И аз не съм за пред хората. Откъде взе тия?
— Бях ги оставил последния път, когато идвах на риболов.
Тя избърса челото си.
— Господи, каква задуха.
Фиск погледна към гората.
— Край реката подухва и е малко по-хладно. — Той я поведе към електрокара. Докато караха по стихналите пътища, Фиск й подаде едната бира. — Тази е студена.
Сара отвори бирата. Беше приятна и малко я ободри. Притисна кутията към бузата си.
Тесният път минаваше през гъсталаци от ниски борчета, зеленика, дъбове и речна бреза с олющена кора. После излязоха на открито и Сара видя дъсчен кей с няколко лодки, вързани за него. Забеляза, че цялата структура се полюшва нагоре-надолу.
— Плаващ кей, закрепен е върху варели — обясни Фиск.
— Досетих се. А оттам сигурно спускате лодките — посочи тя към мястото, където пътят рязко завиваше към водата.
Фиск кимна.
— Колите идват по друг, по-широк път. Татко има малка моторница. Онази там. — Той посочи бяла лодка с червени ивици, която се поклащаше във водата. — Обикновено вечер ги изтеглят на сухо. Сигурно е забравил. Евтино я купи; цяла година работихме по нея. Не е яхта, но върши работа.
— Как се нарича реката?
— Спомняш ли си, като идвахме по шосе 95, минахме покрай пътни знаци с имената на реките Мата, По и Ни. Е, на югоизток от Фредериксбърг те се сливат и носят името Матапони. — Фиск се загледа към водата. Нищо не го успокояваше по-добре от бавното плаване по течението, а и сред реката можеше да поразмисли. — Имаме пълнолуние, светлините на лодката са в изправност и познавам отлично тази част от реката. Освен това навътре ще ни бъде много по-хладно.
Той я погледна въпросително.
— Струва ми се добра идея — отвърна Сара без колебание.
Отидоха до лодката и Фиск помогна на Сара да се качи.
— Ще можеш ли да я отвържеш? — попита той.
— Като студентка в Станфорд бях състезателка по ветроходство — отвърна тя и сръчно развърза възлите на въжето.
— Тогава нашата Матапони сигурно ти се струва скучна.
— Важното е с кого си.
Сара седна до Фиск, който порови из шкафчето пред капитанското място и извади връзка ключове. Запали двигателя, после бавно отдели моторницата от кея. Когато достигнаха средата на реката, той натисна лоста напред и постепенно увеличи скоростта. Тук температурата наистина беше със седем-осем градуса по-ниска. Фиск управляваше с една ръка, в другата държеше кутия бира. Сара подви крака и се надигна над предпазното стъкло. Разпери ръце и остави вятъра да я подхване.
— Господи, чудесно е.
Фиск се загледа напред над водата.
— Двамата с Майк обичахме да се състезаваме кой по-бързо ще преплува реката. На места е доста широка. Понякога ме хващаше страх, че някой от нас непременно ще се удави. Но въпреки това продължавахме.
— И защо?
— Никой от нас не можеше да понесе мисълта, че другият ще победи.
Сара се отпусна надолу, приглади косата си и завъртя седалката към Фиск.
— Имаш ли нещо против да ти задам един много личен въпрос?
Фиск леко трепна.
— Вероятно.
— Няма ли да се засегнеш?
— Може и да се засегна.
— Защо двамата с Майкъл не бяхте по-близки?
— Не е задължително братята да са близки.
— Но вие двамата толкова си приличате. Той често те хвалеше, а очевидно и ти се гордееш с него. Усещам, че има нещо. Просто не съм наясно какво се е объркало.
