— На този клин се поставя една навита хартиена лента, която минава под ударника. На лентата има малки плоски мъниста от същата специална прах. Когато се натисне спусъкът, ударникът удря едно от мънистата. От него изскача искра и запалва задната страна на патрона. Бум! И патронът излита. Когато пуснеш спусъка, под ударника се премества ново парче от лентата.
Стив се усмихна.
— Интересна идея. Каква е далекобойността?
— Половин стрела. Вие я измервате различно. Яма-Шита каза, че е същата като на вашите пушки. В някои отношения дори по-добра.
Стив издърпа ударника назад и натисна спусъка, за да го освободи.
— Ако трябва да се прави това при всеки изстрел, нашите пушки са по-добри — те изстрелват три куршума наведнъж и имат много по-голям пълнител.
— Така е. Но Яма-Шита изтъква, че вашите пушки не са ни от полза. След като вятърът в бутилките се свърши, те са просто парче боклук. Вашите господари не са глупави. Те са се постарали онези, които видят светлината и избягат от тъмните ви градове, да няма с какво да се бият.
— Прав си. Никога не ми бе идвало наум. Железен патрон със стоманено острие, калибър 0.225. Десет изстрела срещу магазин с шестдесет за троен залп, автоматична или единична стрелба. Експлодиращ барут, огън, пламък, шум. Конструкция от каменната ера. Трекерите ще могат веднага да установят местоположението на стрелеца. И с тази мерникова система и далекобойност как може да се гарантира улучване на целта? Ще вземе ли някой такова оръжие?
— Не. Това е специална награда за доставката на стрелолиста. Получаваме сто. Ако ги използваме да убиваме подземни хора следващата година, Яма-Шита ще донесе още и другите племена ще се възползват от възможността също да получат такива.
— Хм… Знам, че не ми е работа, но трябва да призная — не съм впечатлен. Всъщност, ако искате честното ми мнение, това оръжие не струва пукната пара.
— Яма-Шита казва, че в Старото време всички смъртоносни оръжия са били на този принцип.
— Дори да е било така, това е било много отдавна. Оттогава сме отишли доста по-напред.
— Ха, напред! Това е смешно.
— Не се шегувам, древни. Ти си ми казвал, че знам малко за света със синьото небе и за времето преди той да съществува. Все още имам много да уча.
— Трябва също и много да
— Наистина ли?
— Да. И след като може да направи това, значи ще може дори отдалеч да се справя с твоите хора.
— Имаш ли някой от тези патрони?
— Не. Но видях един. Яма-Шита обеща да ни демонстрира силата им.
— Кога?
— Сега. Ти дойде точно навреме.
На носа на най-близкия кораб настъпи оживление. Група майстори на желязото — самураи и червени — излязоха на пътеката и заслизаха в нишка по един. По средата имаше трима боси — ръцете им бяха здраво завързани зад гърбовете. Бяха облечени само в червени парцаливи панталони. Плакати със странни думи-знаци висяха на шиите върху неокосмените им жълтеникави гърди. Те вървяха с наведени глави и вместо с обикновените маски лицата им бяха покрити с парчета сламена рогозка с дупки за очите и ноздрите.
„Нарушители — помисли Стив. — Значи и при майсторите на желязо има нарушители на закона.“
Мюти от Ши-Карго и другите племена се присъединиха към М’Колите, които вече бяха отишли на брега, и за минути се струпа цяла тълпа. Водещият самурай се приближи до Мистър Сноу. Всички се поклониха.
— Сега ще ви демонстрираме възможностите на новото оръжие — каза самураят и посочи един самурай до себе си. — Дай му оръжието.
Мистър Сноу се поклони дълбоко и подаде оръжието на втория самурай, който го пое със същия поклон. Стив, Блу-Тъндър и най-близките до тях наблюдаваха внимателно как самурайският стрелец зарежда оръжието. Един от мъжете с червени ленти държеше отворена малка кедрова кутия. В нея имаше отвори с лентови детонатори и четири пръстена с дупки, всеки с по десет куршума. Самураят сръчно сложи едно руло книжна лента с барутни мъниста, премести първата секция под ударника и откъсна останалото. След това пречупи пушката да се отвори и сложи десет патрона в дупките на цилиндъра. Сравнени с куршумите със стоманени върхове на Федерацията, тези изглеждаха огромни. Пълно прахосничество на енергия и метал. Мощност очевидно много по-голяма от необходимата за убиване на противник.
Докато ставаше това, тримата нещастни динки, предназначени да бъдат мишени, бяха отведени нагоре по брега. Няколко души забиха в пясъка три здрави кола — първият на сто метра, последният доста по-далеч. Първият нарушител беше вързан на първия кол. Екзекуторската група продължи по брега с другите „цели“. Когато всяка жертва зае мястото си, обърнаха плакатите на гърдите им. Видяха се празни бели квадрати, в които да се цели стрелецът. Червените ленти се оттеглиха до водата. Група мюти, в отговор на ръкомаханията на главния майстор на желязо, изтичаха по тревистия бряг и застанаха срещу всяко от местата на екзекуция.
