Първото семейство полностью

Търговският съвет не желаеше да приеме новите оръжия и от практически съображения. Ако ги приемеха, това щеше да повиши тяхната зависимост от майсторите на желязо. Стрелите, които идваха с арбалетите, бяха до голяма степен възстановими, тъй като наличните количества повече или по-малко оставаха постоянни. Но с новото „дълго остро желязо“ нямаше да е така. След като излезеше от цевта, „железният пръст“ не можеше да се използва повторно. Само майсторите на желязо можеха да го напълнят с небесен огън и да доставят лентите с мъниста. Ако оръжието станеше основна част от въоръжението на Плейнфолк, те щяха да останат вечно във властта на майсторите на желязо, принудени да търгуват независимо от цената. С бързото намаляване на броя на червенокожите това щеше да означава изпращане на все повече и повече племенни братя и сестри надолу по реката. След като миналата година М’Колите бяха понесли тежки загуби срещу „Луизианската дама“, това беше нещо, което не искаха да правят. Дилемата беше почти неразрешима, защото ако Плейнфолк не се снабдяха с по-мощни оръжия, щяха да понесат още по-катастрофални загуби, когато дойдеха още железни змии.

— И как стоят нещата сега? — попита Стив.

— Оставих ги да спорят. Минах през тази глупост преди дванадесет години, когато Яма-Шита се появи с първите арбалети. Всички предсказваха, че небето ще се срути върху нас, но както виждаш, ние още сме тук.

— Може да се изненадаш, но аз разбирам как се чувстват. Само на воини, които са дъвкали кост, се разрешава да използват арбалет в бой… и то само срещу подземни хора. И при това човек трябва да е силен физически, за да може да използва това проклето нещо. Но при пушката… при нея е достатъчно да използваш един пръст. Седем или осемгодишно дете може да бъде научено как да си служи с нея… и да убие възрастен мъж. Ти видя далекобойността, която има пушката. В ръцете на добър стрелец нито ще видиш, нито някога ще научиш какво те е ударило.

— Точно така. Точно така е свършило Старото време. Онези, които са започнали Войната на Хилядата слънца, никога не са пролели кръв, нито са изпитали храбростта си пред лицето на смъртта, никога не са победили миризмата на страх, нито са усетили вкуса на победата. Заровени под земята в илюзорен свят, създаден с висока технология, те са изгубили контакт с истината. Надменни живи същества, неосведомени за чудесата на естествения свят и недокоснати от неговата красота, те са станали плячка на фалшиви мечти за власт, не са обичали нищо, освен гигантските железни птици на смъртта, чиито леговища са споделяли. Слабите пръсти на тези бели червеи са превърнали небето в пепел и са потопили света в големия леден мрак.

— И ти мислиш, че това може да се случи отново?

— Някои се страхуват, че вече сме направили първите стъпки по същата пътека. — Мистър Сноу вдигна рамене. — Но как иначе бихме могли да се съпротивляваме на подземните хора и техните железни змии?

— Ти си повелител. Не можеш ли да използваш магия?

Мистър Сноу се усмихна мрачно.

— Когато натиснеш спусъка на заредена пушка, знаеш какво ще се случи. Магията, от друга страна, е… непредсказуема.

— Но ти можеш да извикваш бури. Клиъруотър ми каза, че владееш силите на седмия кръг и че само Талисмана е по-силен от теб. Това те прави важна личност.

— Аз не владея сили, Брикман. Аз съм само канал за тях. Силата е Талисмана. Той ги освобождава чрез мен. Като канал аз мога, до известна степен, да ги направлявам… както речното корито направлява втурналата се в него вода. Но за да прави това, бреговете на реката трябва да са силни, иначе ще се срутят, когато нахлуе порой. Повелителят се изправя пред същия проблем. Неговият ум и тяло трябва да са в ред, за да направляват земните сили. Но всеки път, когато те минават през него, той отслабва, износва се… както се износват бреговете на реката.

— Значи… ако силата, която още не е освободена, е твърде голяма за него да я държи, той умира?

— Накратко казано, да.

— И затова ти искаш да купите пушки?

Мистър Сноу разпери ръце.

— Аз мога да направя само толкова. Племето трябва да се научи да стои на собствените си крака, вместо да ме търси да го избавям от трудности. Аз мога да съм магьосник, когато има нужда от магия, но няма да съм вечен.

— Никой от нас няма да е вечен — отговори Стив. — Кадилак и Клиъруотър… няма ли да могат да те заменят?

— Такъв беше планът, да.

— Какво искаш да кажеш „беше планът“? Те не са ли на кораба на Яма-Шита?

— Надявам се да са там. Но досега не можах да разбера. Видя как стават нещата. Динките извършват всички сделки по строго определен начин. На никого от нас не се разрешава да се обърнем директно към Яма-Шита…

— Може би той не говори нашия език — предположи Стив.

— Може би… Във всеки случай каквато и да е причината, когато искаш да говориш със самурай номер едно, той отговаря на някакъв непонятен език и чрез самурай номер две превежда. Питах два пъти, но… нищо.

— Все пак трябва да е казал нещо.

— Да. Каза: „Още не е време да говорим за тези неща“.

— Какво беше първоначалното споразумение?