Ние обещахме да не се смеем и тъкмо тогава Иджи влезе с умито лице и коса, пригладена назад с някаква стара помада, която бе намерила в аптечката. Опитахме се да не се смеем, но каква гледка представляваше само! Рут я попита единствено дали иска да й сложи зелен боб, а Иджи така се изчерви, че ушите й пламнаха като домати… Патси Рут започна, само леко се изкиска, последвана от Милдред. И, както вече казах, аз все следвах примера им и също се разкикотих, а после Джулиан, който вече не се сдържаше, се разсмя така, че оплю с картофено пюре горкичката Еси Ру срещу себе си.
Много грубо от наша страна, но просто не се сдържахме. Мама рече: „Деца, излезте“ и ние всички избягахме в салона и се затъркаляхме по пода от смях. Патси Рут дори се напишка.
Но най-смешното беше, че Иджи толкова се бе стъписала да седи до Рут, че изобщо не разбра на какво се смеем. Когато мина покрай салона, ни изгледа и каза: „Много възпитано от ваша страна да се държите така пред гостите“. И, естествено, ние отново избухнахме в смях…
Скоро след това Иджи започна да се държи като дресирано кученце. Мисля, че и самата Рут бе самотна през онова лято… Иджи я разсмиваше и правеше всевъзможни щуротии, за да я забавлява. Мама заяви, че за пръв път в живота си може да накара Иджи да свърши всичко, което й поръча — трябвало само да помоли Рут да я накара. Разправяше и че Иджи би скочила на задно салто в пропаст, ако Рут поиска. И аз напълно й вярвах! За пръв път, откакто Бъди умря, Иджи отиде на църква.
Иджи и Рут станаха неразделни. Просто си паснаха и често седяха на люлката на верандата и се кикотеха по цяла вечер. Дори Сипси взе Иджи на подбив и когато я видеше сама, казваше: „Ех, таз любов как й е завъртяла главата“.
Как само се забавлявахме през онова лято! Рут бе малко резервирана отначало, но започна да се отпуска и да се включва в игрите ни. И не след дълго, когато Еси Ру свиреше на пианото, Рут запяваше с всички нас.
Всичко вървеше прекрасно, но един следобед мама ми каза, че не иска и да си помисля какво ще се случи в края на лятото, когато Рут трябваше да се прибере у дома.
Една съботна сутрин — Рут бе в Уисъл Стоп от два месеца — някой почука на прозореца на стаята й в шест сутринта. Рут отвори очи и видя Иджи, седнала в клоните на индианския люляк, да я приканя с жест да й отвори.
Рут се надигна сънено.
— Защо си станала толкова рано?
— Обеща днес да излезем на пикник.
— Вярно е, но защо толкова рано? Събота е.
— Моля те. Нали ми обеща? Ако не дойдеш веднага, ще скоча от покрива и ще се самоубия. Тогава какво ще правиш?
Рут се засмя.
— Патси Рут, Милдред и Еси Ру няма ли да дойдат с нас?
— Няма.
— А не мислиш ли, че е добре да ги поканим?
— Не. Моля те, искам да сме само двете. Моля те. Ще ти покажа нещо.
— Иджи, не искам да се обидят.
— О, няма да се обидят. И без това не им се ходи. Вече ги питах и те заявиха, че ще си стоят вкъщи, в случай че наминат тъпите им гаджета.
— Сигурна ли си?
— Напълно — излъга Иджи.
— А Нини и Джулиан?
— Били заети. Хайде, Рут, Сипси вече ни приготви обяд, само за нас двете. Ако не дойдеш, ще скоча и ти ще си виновна за смъртта ми. Когато ме закопаят, ще съжаляваш, че не си излязла с мен на пикника.
— Добре, добре. Остави ме поне да се облека.
— Побързай! И не се гизди, ще те чакам в колата.
— С колата ли ще ходим?
— Разбира се. Защо не?
— Добре.
Иджи пропусна да спомене, че се бе промъкнала в стаята на Джулиан в пет сутринта и бе свила ключовете за форда от джоба на панталоните му, тъй че бе жизненоважно да тръгнат преди той да се е събудил.
Отидоха до една местност край езерото Дабъл Спринг, която Иджи бе открила преди години. Там имаше водопад, изливащ се в бистър поток, осеян с красиви кафяви и сиви камъчета, обли и гладки като яйца.
Иджи просна одеялото и извади кошницата от колата. Държеше се много загадъчно.
После каза:
— Рут, ще ти покажа нещо, но искам да се закълнеш, че няма да казваш на никого.
— Какво ще ми покажеш?
— Кълнеш ли се, че няма да кажеш?
— Да, кълна се. Какво е?
— Ще видиш.
Извади от кошницата един празен буркан и рече:
— Хайде, да вървим.
Изминаха около километър и половина през гората.
Иджи посочи едно дърво.
— Ето там е!
— Кое?
— Големият дъб.
Иджи хвана Рут за ръка и я поведе наляво, спря до едно дърво на около трийсет метра от дъба и рече:
— Рут, стой тук и каквото и да става, не мърдай.
— Какво ще правиш?
— Няма значение, просто гледай. И мълчи. Не вдигай никакъв шум.
Иджи, която бе боса, отиде до големия дъб и на половината път се обърна, за да види дали Рут я гледа. Когато стигна на три метра от дървото, пак се обърна. И тогава направи нещо удивително. Приближи се бавно, на пръсти, и с тихичко тананикане пъхна ръката, с която държеше буркана, в една хралупа в дъба.
Изведнъж Рут чу звук като от циркуляр и небето почерня от рояците гневни пчели, които излетяха от хралупата.
