Сара Кисе извади дъвки от чантата си и се огледа. Бяха ѝ казали да чака на улицата. Смяташе, че полицейският участък се намира в „Грьонлан“, но явно не беше така. Или сигурно разполагаха с повече от една сграда. Изведнъж една врата се отвори и висока, светлокоса жена с множество лунички се приближи към нея.
— Сара Кисе?
— Да?
— Здравейте, аз съм Анете — представи се полицайката и показа идентификационната си карта.
— Съжалявам, че не се обадих по-рано — извини се Сара. — Линиите бяха постоянно заети, а и да, с мъжа ми не бяхме в много добри отношения и така…
— Не се тревожете — успокои я полицайката с луничките. — Благодаря, че дойдохте. Носите ли лаптопа, за който стана дума.
— Да. — Сара Кисе показа чантата си.
— Чудесно. Последвайте ме.
Полицайката Анете я поведе към една врата в жълтата тухлена постройка и доближи картата си до четеца, за да я отвори.
В асансьора двете запазиха мълчание. Полицайката Анете се оказа по-любезна от жената на телефона. Това радваше Сара. Очакваше да я порицаят, защото се е обадила толкова късно. Бе изслушала толкова много конско през живота си. Не би понесла повече.
— Оттук — усмихна се Анете и я поведе по коридорите.
Излязоха пред още една заключена врата и полицайката пак постави картата си на четеца. Вратата се отвори и се озоваха в голямо, просторно, модерно помещение с бюра. Цареше трескава дейност, хората подтичваха напред-назад и почти през цялото време звъняха телефони.
— Насам. — Полицайката с луничките я въведе с учтив жест в офис със стъклени стени.
Младо момче с къса, щръкнала коса седеше с гръб към тях пред множество монитори. Гледката напомняше сцена от филм с всички екрани и кутии, и кабели, и малки мигащи лампички, и навсякъде модерна технология.
— Това е Габриел Мьорк — представи го Анете. — Габриел, запознай се със Сара Кисе.
Младежът стана и пое ръката ѝ.
— Здравейте, Сара.
— Здравейте — поздрави Сара.
— Заповядайте, седнете — покани я Анете и самата тя зае един от столовете. — Бихте ли ни разказали пак набързо за какво става въпрос?
— Да — прокашля се Сара.
Тя разказа вкратце какво ѝ се бе случило. Смъртта на мъжа ѝ. Адвокатът. Флашката. Видеоклипът. Стаята, построена от съпруга ѝ. Колко е бил уплашен. Как тя мисли, че вероятно е свързано с момичетата.
— И сте изтрили клипа от лаптопа? — попита младежът.
Тя кимна.
— Много ли глупаво постъпих?
— Ами, щеше да е по-добре да го бяхте запазили, но ще го намерим. Носите ли лаптопа?
Сара Кисе извади лаптопа от чантата си и го даде на момчето.
— А флашката, разбира се, не пазите?
— Не, отиде на боклука.
— Ха-ха, да, за съжаление, нея няма да мога да я намеря. — Младежът ѝ смигна.
Сара се усмихна. Бяха много мили. Изпита такова облекчение. Страхуваше се, че ще бъдат строги и ще я нахокат като жената по телефона.
— Бих искала да вземем писмени показания от вас. Става ли? — попита Анете.
— Да — съгласи се Сара.
— Желаете ли чаша кафе?
— Да, благодаря, с удоволствие.
Полицайката с луничките се усмихна и излезе от помещението.
След утринната молитва пастор Симон дойде при Лукас и му каза, че ще прекарат деня заедно, само двамата. Лукас не повярва на ушите си. Заедно? Само двамата? Обля го топлина. Лукас, естествено, бе постоянно около пастора, но пастор Симон винаги бе зает с нещо, обикновено разговаряше с Бог или проповядваше Словото на вероотстъпниците, защото те се нуждаеха от него, а Лукас най-често изпълняваше други важни задачи, например миеше пода, переше или се грижеше пасторът да има чисти чаршафи. Една вечер преди няколко години пастор Симон му каза, че гледа на него като на свой най-близък човек, като на свой заместник и тогава Лукас порасна с почти десет сантиметра, с изправен гръб и високо вдигната глава той стоеше редом с пастора. Нещо обаче липсваше — не че се оплакваше от пастора, о, не, такова нещо изобщо не би му хрумнало, но ако му бе позволено да усеща някаква липса, това бе неудовлетвореното желание да стои до пастора и в светите дела.
А днес пасторът имаше точно това предвид. Лукас го видя в очите му.
