Действителността бавно се върна при Миа. Бирата се върна. Помещението се върна. До нейната маса, с мокра коса, подгизнало яке и тъжен поглед стоеше Сюсане.
— Здрасти! Случило ли се е нещо?
— Може ли да седна? Виждам, че работиш. Не искам да те безпокоя.
Миа нямаше време да отговори. Сюсане си свали якето и се свлече на стола като мокра котка.
— Сядай — подкани я Миа. — Не се притеснявай. Вали ли навън?
— И навън, и вътре — въздъхна младата жена и закри лицето си с ръце. — Не знаех къде да отида, помислих си, че сигурно си тук.
— Тук съм — отвърна Миа. — Искаш ли бира?
Сюсане кимна мълчаливо. Миа стана и отиде на бара. Върна се на масата с две бири и две чашки „Йегер“.
— Книга ли пишеш? — попита Сюсане и се усмихна изпод бретона си.
— Не, просто работя.
— Добре, защото това вече е заето. — Сюсане посочи единия лист.
— Заето ли? Какво имаш предвид? Откъде е?
— Това е първата реплика от „Хамлет“.
— Сигурна ли си?
Сюсане се засмя.
— Да, напълно съм убедена. Все пак съм асистент-режисьор. Очаква се да познавам пиесата.
— Не исках да кажа това — оправда се Миа. — Но наистина ли?
Сюсане се прокашля и изведнъж отново се превърна в театралната Сюсане от Осгорщран.
— Who’s there? Hay, answer me, stand and unfold yourself. Long live the king!
„Ти първо кой си? Стой и се разкрий! Да живее кралят!“18
Отпи глътка бира и неочаквано доби срамежлив вид.
— Това не е наистина. Хайде да не му обръщаме внимание — прошепна Миа.
— Какво? — учуди се Сюсане.
— Не, нищо. Какво се е случило? Защо си толкова тъжна?
Сюсане пак въздъхна. Издърпа косата, затъкната зад ухото ѝ, и се скри зад нея.
— Пак старата история. Аз съм една глупачка.
Едва сега Миа забеляза колко много е пила приятелката ѝ. Говореше носово и трудно уцелваше устата си с халбата.
— Актьори. Как да разчиташ на актьор? — продължи тя. — Твърди, че те обича, а на следващия ден — не, после неочаквано пак го казва, а когато му повярваш, спи с някоя от осветителките. Такива ли са хората?
— Две лица — обобщи Миа. — Не е лесно да разбереш кое е истинското.
— Лицемерни мръсници — повиши тон Сюсане.
Гласът ѝ се понесе през бара и някои от клиентите погледнаха към тяхната маса.
— Ще ти мине, нали? — Миа докосна ръката на приятелката си.
— Винаги минава. После пак. Вечен хоровод, като в „Пер Гинт“ на Ибсен. Въртиш се, въртиш се и изведнъж животът свършва, а любовта не е дошла.
— Пияна си — отбеляза Миа и пак я погали по ръката. — Говориш безсмислици. Хайде да те заведем да си легнеш.
Самата Миа вече беше доста пияна. Допи си бирата и се загледа в Сюсане, която се опитваше да отпие от своята.
— Винаги се прибирам сама. — Младата жена изтри една сълза.
Телефонът на Миа иззвъня. Пак беше Габриел Мьорк. Миа погледна Сюсане.
— Вдигни го — кимна тя. — Боже мой, не съм чак толкова зле, само цивря.
— Сигурна ли си?
— Божичко, разбира се.
— Веднага се връщам.
Миа взе телефона си и отиде в задния двор.
— Да?
— Габриел е.
— Какво имаме?
— Още една грешна препратка.
— Нищо ли не намери?
— Намерих. Номерът е на Вероника Баке.
— Отлично, Габриел. Коя е тя?
— Въпросът е по-скоро „коя
— Как е възможно?
— Била е стара.
— Да, това го разбирам, но как е възможно телефонът ѝ да е използван преди два месеца, ако е починала през 2010 г.?
— Представа нямам, Миа. Много съм уморен. В момента съм неспособен да мисля ясно. Будувам от почти трийсет часа.
— Поспи малко. Ще говорим утре.
Тя затвори телефона и влезе вътре. Сюсане вече не седеше на масата, а се клатушкаше до бара. Опитваше се да убеди келнера, че е достатъчно трезва, за да си поръча още една чашка, но той не ѝ вярваше. Миа взе листовете си, навлече си коженото яке и я изведе от заведението.
— Не съм пияна — измънка Сюсане.
— Тази нощ ще спиш при мен — подхвърли Миа.
Прегърна приятелката си през раменете и внимателно я поведе по мокрите улици към хотелската стая.
