Пътувам сама полностью

Жената с едно синьо и едно кафяво око стоеше пред огледалото в банята. Отвори шкафа и извади контактните си лещи. Днес сини. Със сини очи на работа. Не с разноцветни очи. Не и на работа. На работа тя не беше себе си. В службата никой не знае коя съм. А и това не беше същинската ѝ работа. Само привидната. Само за пред всички останали. Върза косата си на стегната конска опашка и се приведе към огледалото. Внимателно си постави лещите и примигна. Изкриви устни в престорена усмивка и разучи отражението си. „Здравейте, аз съм Малин. Малин Щолц. Работя тук. Мислите си, че ме познавате, но нямате представа коя съм. Здравейте, вижте колко ме бива да заблуждавам. Да се усмихвам. Да се смея, сякаш ми пука за какво говорите. Не, колко неприятно, кучето ви се е разболяло? Надявам се вече да е по-добре. Чаша сок, веднага, госпожо Улсен. Ей сега ще ви сменя чаршафите. Много ще ви хареса. Няма нищо по-хубаво от чисти чаршафи.“ Жената с едно синьо и едно кафяво око излезе от банята и отиде в спалнята. Отвори гардероба и извади работните си дрехи. Бели дрехи — това е хубаво правило. Всички сме невидими в еднакви дрехи. Ако очите ни не са разноцветни. А те не са. Те са сини. Морскосини. Норвежки очи. Хубави очи. Нормални очи. Сандвич в трапезарията. Боже мой, тук съм напълно съгласна. Със сигурност трябваше да се махне. Да, не гласувах за нея, та тя не може да танцува. Мъртви лица. Празно. Празно. Празни думи. Устни, които се движат под безжизнени очи. Той наистина ли го каза? Това бившият ти мъж ли е? Боже мой. Да, разбира се, че имам профил във Фейсбук. Кафе. Осем часа? Понякога вечерна смяна. Паркира колата в гаража. Но това не е истинската ѝ работа, нали? Не е действителност. Не, действителността е съвсем друга.

Жената с едно синьо и едно кафяво око излезе в коридора, взе чантата и якето си, слезе по стълбите и излезе навън, където беше колата ѝ. Запали мотора и включи радиото. Изчезнали са, но никой няма да ги открие, нали? Не всички могат да имат деца. Кой решава? Кой решава кой да има деца? Някои губят детето си. Кой решава? Кой решава кой ще изгуби детето си? Това не е истинската ѝ работа. Не е тази. Не, никой не знае каква е истинската ѝ работа. Не, някои знаят, но не го издават.

Жената с едно синьо и едно кафяво око смени радиостанцията. Навсякъде едно и също. Момичетата са изчезнали и никой не знае къде са. Къде са момичетата? Живи ли са още? Затворил ли ги е някой някъде? От колко момичета имаш нужда? Колко деца трябва да имаш? Две цяло и три, това ли е нормалният брой? Нормален? Човек не е ли нормален, ако няма деца? Ако човек не може да има деца? Жената с едно синьо и едно кафяво око бавно излезе от центъра. Важно е да караш бавно, ако искаш да бъдеш незабележим. Ако някой спре колата, рискуваш да разбере, че не е твоя. И не се казваш Малин Щолц. А името ти е съвсем друго. Това не е добре. Най-добре е да караш бавно. Понякога е лесно да се скриеш на най-видно място, както на работа. Някои хора си мислят, че ти е нужно образование, за да те наемат на работа. Това не е вярно. Достатъчни са само документи. Документите лесно се фалшифицират. Трябват ти само препоръки. Препоръките лесно се фалшифицират. Жената с едно синьо и едно кафяво око подкара по „Драменсвайен“ към бялото тухлено здание. Паркира колата и се насочи към входа. Осем без десет. Ако идваш навреме и си вършиш работата, никой няма да те пита за нищо.

Влезе в сградата и отиде в гардеробната на персонала. Закачи якето и чантата си в шкафчето и се огледа в огледалото. „Имам две сини очи. Аз съм момиченце със сини очи.“19 Това е само измислица. Истинската ми работа е съвсем друга. Стига никой да не издаде нищо, няма никакъв проблем. Понякога човек се скрива на най-видимото място. Жената с едно синьо и едно кафяво око стегна конската си опашка и отиде в стаята на дежурните.

— Здравей, Малин!

— Здравей, Ева!

— Как си?

— Много добре. А ти?

— Нощта беше дълга. На Хелен Улсен пак ѝ прилоша. Наложи се да повикам линейка.

— Уф, надявам се да е по-добре.

— Всичко беше наред. Днес се връща.

— Чудесно. Това е чудесно. Как е кучето ти?

— По-добре. Оказа се не толкова сериозно, колкото мислехме.

— Какво е това?

Жената с едно синьо и едно кафяво око видя обява над кафеварката.

Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“ празнува десетгодишнина!

— О, да, ще бъде забавно. Ще имаме голямо тържество в петък.

— О, Боже, колко хубаво!

— Да. Ще дойдеш ли?

— Да, разбира се. Разбира се, че ще дойда.

Всички сте болни. Това не е действителността.

— Някои от момичетата предложиха да загреем преди това. Ще се включиш ли?

— Естествено. Боже, колко хубаво! Да донеса ли нещо?

— Попитай Биргите. Тя го организира.

— Добре, ще я попитам.

— Нямам търпение.

— Аз също.

— Добре тогава, лека смяна!

— Благодаря. Лек път към къщи! Поздрави на мъжа ти!

Жената с едно синьо и едно кафяво око си сипа чаша кафе, седна и се престори, че чете вестника.