Миа Крюгер седеше със слънчеви очила на най-горния етаж в хотела, където сервираха закуската. Главата я болеше изключително силно и не си спомняше как е завършила предишната вечер. Подкрепяше Сюсане, но на път към къщи двете успяха да влязат в още един бар. Къде бяха ходили? Миа погълна чаша портокалов сок и се насили да преглътне няколко хапки бекон. Постъпи детински и малко съжаляваше, а сега ѝ беше зле. Дали се бе обадила на Холгер, докато беше пияна?
Нещо дълбоко в нея ѝ нашепваше, че е искала непременно да му разкаже какво е открила, че не е могла да чака. Все едно. Сюсане излезе от тоалетната и стигна до масата почти лазешком. Едва изтрезняла, изглеждаше по-зле и от Миа.
— Трябва да престанем с това — въздъхна Сюсане, сякаш прочела мислите на Миа.
Отпусна се на стола и си хвана главата.
— Абсолютно — кимна Миа. — Лоша компания.
— Аз ли съм лоша компания? — стъписа се Сюсане.
— Не, не, нямах това предвид. Движим се в лоша компания, не е по наша вина — усмихна се Миа.
— Актьори. Проклети себични маймуни. На кого всъщност му пука за тях? Шайка кръвосмесители — спят един с друг и говорят един за друг и си въобразяват, че хората се интересуват кой каква роля е получил и какво си мисли той за това, какво си мисли тя за това, какво си мисли той за това, че режисьорът спи с някоя друга, а не с нея.
— Излей си мъката — подсмихна се Миа иззад слънчевите си очила.
— Да, дявол да го вземе. Виж ме! Още съм като гимназистка.
Вчера Миа стигна толкова близо до нещо, почти му намери решението. Сега искаше единствено да се затвори в хотелската стая и да се вглъби пак в материалите от следствието. Там се чувстваше най-добре. Потънала дълбоко в мислите си. В случая. Там си беше у дома. Беше ѝ хубаво да се намира там.
— Мамка му, имаме костюми и маски днес в дванайсет. Съвсем бях забравила — стресна се Сюсане.
— Костюми и маски ли?
— Първа репетиция с костюми, реквизит и всичко останало.
Миа си погледна часовника.
— Ще стигнеш навреме. Едва десет и половина е.
— Защо беше написала първата реплика от „Хамлет“ на онези листове снощи?
— Работа — отсече Миа. — Не мога да ти кажа.
— Разбирам — кимна Сюсане. — Само ми се стори малко странно.
— Сигурно е така — отвърна Миа.
— За изчезналите момичета ли става въпрос?
— Нищо не мога да издам, Сюсане.
— Казах на един човек в театъра, че те познавам. Глупаво ли постъпих?
— Не, няма нищо. Защо?
— В ансамбъла ни има едно момиче, Перниле Линг. Играе Офелия. Тя е леля на едното издирвано момиченце. Беше съсипана.
— Така ли? — изненада се Миа.
— Да, Андреа. Нали знаеш?
— За това не мога да кажа нищо, Сюсане.
— Да, разбира се. Просто ми изглеждаше странно.
— В какъв смисъл?
— Ами момиченцето изчезна непосредствено преди да поставим пиесата, а ти беше написала първата реплика в твоите бележки. Помислих си, че е възможно да има връзка.
Миа се усмихна и сложи длан върху ръката на приятелката си.
— Да не говорим повече за това, имате си достатъчно драматизъм в театъра, нали? Това са само съвпадения, нямат нищо общо.
— Окей — изгледа я Сюсане. — Проклет алкохол! От него само ставам тревожна.
— Съгласна съм — усмихна се Миа. — Повече никога няма да пия.
— Да, и аз винаги казвам така на другия ден — подсмихна се Сюсане. — Но веднага щом ми мине, и забравям. Не е ли изумително?
— Да, напълно непонятно — потвърди Миа.
— А сега е време да вървя — стана Сюсане. — Искам да се прибера и да се преоблека преди репетицията. Ще ме гледат накриво, ако съм с дрехите от вчера. В такива случаи всички се оглеждат и се чудят дали още някой не се е прибирал вкъщи. Нали разбираш?
— Разбирам. — Миа също стана и прегърна Сюсане.
— Благодаря за помощта. Ще се видим ли пак скоро?
— С удоволствие — увери я Миа. — Но без бира. Чай или нещо подобно.
— Става — усмихна се Сюсане.
Светлокосата приятелка на Миа си взе чантата и излезе от хотелския ресторант, като ѝ махна за довиждане, стараейки се да изглежда възможно най-трезва.
Леко раздразнен, Холгер Мунк седеше пред кабинета на Микелсон в „Грьонлан“. Съжаляваше, че се е съгласил телефоните им да се подслушват. Сега всички настояваха да се срещат с него лично, на четири очи. А той нямаше време за това. Момичетата бяха още живи, но скоро щяха да умрат. Това бе истината. Ако се касаеше за същия похитител. А той бе същият. Малко по-различен modus operandi20, отклоняваше се от метода си на действие, но това бе извършителят. Жена, никакви следи обаче не водеха към нея. Хиляди обаждания, но нито едно не ги бе довело до резултат. Абсолютно нищо. Ако показанията на свидетеля се окажеха верни. А той изглеждаше благонадежден. Пенсионерът. Жена. Между трийсет и трийсет и пет години. Прав нос. Сини очи. Тънки устни. Можеше да е всяка. Къде ги държи? Бяха ли вече мъртви?
