Още преди да изпие сутрешното си кафе, секретарката му влезе и безмълвно му подаде мобилния си телефон. На дисплея се виждаше съобщение от неизвестен номер: „Кажи на Райли да си провери спама“.
Той го прочете и я погледна. Нещо не беше наред и тъй като след отвличането на Джована напрежението в офиса беше направо задушаващо, подхождаха предпазливо към всяко дребно отклонение. Даде ѝ знак да заобиколи и да дойде от неговата страна на бюрото. Двамата впериха погледи в огромния монитор върху бюрото му. Райли влезе в папката със спама и кликна върху имейл от непознат подател, получен преди единайсет минути. Двамата подскочиха невярващо.
На екрана имаше голяма черно-бяла снимка на Джована, седнала на стол и облечена в черна роба и с черен хиджаб, който покриваше всичко освен лицето ѝ. Тя нито се усмихваше, нито се мръщеше. Държеше вестник — сутрешния брой на „Та Неа“, което на гръцки означаваше „Новините“, най-големия ежедневник в страната. Райли уголеми снимката и датата стана четлива — 4 май 2005 г. Днес сутринта. Статията на първа страница отразяваше стачка на фермерите и имаше снимка на редица трактори, преградили някакво шосе. Не пишеше нищо за Джована, поне в горната половина, над сгъвката.
— Извикай някой от техническия отдел, а аз ще се обадя на охраната — каза Райли.
Кори знаеше, че Мич става рано, затова го остави да поспи до пет и половина и му се обади. След броени секунди Мич беше в кухнята. Най-напред натисна копчето на кафемашината, после бързо отвори лаптопа си. Първата му мисъл беше: поне е жива.
— Гръцкият вестник е проверен, всичко е точно каквото изглежда. Продава се в Триполи, но трябва да знаеш къде да го търсиш. Купили са днешен брой рано сутринта, направили са снимката и са я изпратили в Лондон. Доколкото можем да преценим, не е изпратена никъде другаде.
— И няма съобщение от подателя?
— Нито дума.
Мич отпи от кафето си и се опита да избистри мислите си.
— Смяташ ли да кажеш на Лука? — попита Кори.
— Да. Ще се обадя на Роберто.
На следващата сутрин новините от Атина бяха още по-зловещи. В 3:47 ч. — според алармената система — в пощенската стая на гръцкия офис на „Скъли и Пършинг“ беше избухнала бомба. Кантората се намираше в деловия център на града. Тъй като по това време никой не беше на работа, нямаше пострадали. За направата на бомбата бяха използвани запалителни вещества, които не можеха да събарят стени, но бяха предизвикали пожар — при това доста внушителен. В Атина имаше само четирима адвокати на „Скъли“, това беше най-малкият им офис зад граница, който изгоря целият още преди да пристигне пожарната. Пламъците плъзнаха на третия етаж и от изпочупените прозорци изригна пушек. Два часа след като се разпищя алармата, пожарът беше овладян и угасен. По изгрев пожарникарите прибираха маркучите си и се оттегляха, но разчистването щеше да отнеме дни.
Управляващият съдружник беше допуснат до сградата и отведен до овъглената черупка на някогашния луксозен офис. Там цареше пълна разруха. Стени, врати, мебели, компютри, принтери, килими — всичко беше почерняло и съсипано. Няколко метални шкафа бяха издържали на високите температури, но бяха целите мокри. Съдържанието им обаче не беше ценно. Важните документи се съхраняваха онлайн.
По обед пожарникарите официално окачествиха случилото се като умишлен палеж.
Въоръжен с тази информация, управляващият съдружник се обади в Ню Йорк.
Издателство „Епикуреан“ заемаше долните три етажа на сграда от кафяв камък, построена в началото на XX в. Намираше се на Седемдесет и четвърта улица, близо до Мадисън авеню. Четвъртият и петият етаж се обитаваха от саможива и ексцентрична старица, наближаваща деветдесет, която живееше с котките си и с операта. По цял ден пускаше плочи и с напредването на възрастта все повече оглушаваше, затова постепенно усилваше звука. Никой не се оплакваше, защото тя беше собственичка на сградата, както и на двете съседни. Редакторите на третия етаж понякога чуваха нейната музика, но това не беше проблем. Сградите имаха дебели стени и подове. Собственичката им вземаше скромен наем, защото, първо, не ѝ трябваха пари и второ, приятно ѝ беше да има свестни наематели.
Идеалната сутрин за Аби започваше с ясно небе, петнайсетминутна разходка с Кларк и Картър до училището, после трийсет минути пеша през Сентръл Парк до кабинета ѝ в издателството, който, тъй като тя беше старши редактор, се намираше на първия етаж, далече от операта, но близо до кухнята. Офисът им беше малък, но ефективен. Беше тясно като в повечето офиси в Манхатън, още повече че бяха направили кухнята много широка — просторна, модерна, напълно оборудвана, за да посреща различните шеф готвачи, които ги посещаваха, докато пишеха готварските си книги. Почти всеки ден идваше по един и в издателството постоянно ухаеше на ястия от цял свят.
Джована беше отвлечена двайсет и седем дни по-рано.
