Имаше ли и други лесни мишени? Той спомена Кайро, Кейптаун и Рио, но подчерта, че това са само предположения. Думите му дадоха повод за несвързан разговор кои офиси са безопасни и кои не, но всичко си оставаше в сферата на догадките. Един от съдружниците сподели колко е впечатлен от охраната в мюнхенския им клон. Друг току-що се беше върнал от Мексико Сити и беше забелязал, че там няма охранителни камери. И тъй нататък. Бяха успешни адвокати, гордееха се с интелигентността си и се чувстваха длъжни да споделят мислите си.
Джак ги познаваше добре. След изтощителен двучасов маратон той преся казаното и прецени какво е останало премълчано. Знаеше, че накрая „Скъли“ ще отпусне някаква сума. Въпросът беше колко голяма.
Роберто посрещна Мич на летището в Рим и го откара в дома на Лука. По време на четиресет и пет минутното пътуване обсъдиха много неща. Физическото състояние на Лука се беше стабилизирало малко, а новината, че похитителите са осъществили контакт и са поискали откуп, значително бе повдигнала духа му. Беше убеден, че умелите преговори могат да доведат до намаляване на сумата. Вече обработваше италиански политици.
В колата Мич пусна видеото с Джована на мобилния си телефон. Очите на Роберто се насълзиха и той отмести поглед. Каза, че я чувства като по-малка сестра и че вече цял месец сън не го хваща. Колебаеше се дали да показват видеото на баща ѝ. Решиха да обсъдят този въпрос по-късно.
Лука беше на верандата — седеше на сянка и говореше по телефона. Изглеждаше още по-отслабнал, но беше мобилизиран както винаги. Светлосивият скъп костюм висеше на тялото му като на закачалка. Той успя да прегърне Мич, без да прекъсва телефонния си разговор. Гласът му беше укрепнал. По-късно на кафе Лука предаде на Мич последните си разговори. Не харесваше сегашния министър-председател, но познаваше един от заместниците му. Целта беше да убедят италианското правителство да се притече на помощ на една италианска гражданка. С пари. Но по-непосредственият проблем беше, че в Италия имаше закон, който забраняваше на правителството да преговаря с терористи и да плаща откупи. Причината беше проста: изплатените големи суми насърчаваха терористите да отвличат още италиански граждани. Британците и американците следваха сходна политика. Според Лука това не означаваше нищо. Премиерите и президентите можеха да ораторстват, да заклеймяват терористите и да се кълнат, че няма да плащат откупи, но тайно можеха да се сключват сделки.
По-наболелият проблем беше поверителността. Можеше ли „Скъли“ да очаква помощ от британците и италианците, след като техните правителства не бяха уведомени за искането за откуп?
Тримата — Лука, Мич и Роберто — обсъдиха надълго и нашироко дали да не разширят иска на „Ланнак“ срещу либийското правителство и да ги съдят за по-голямо обезщетение. „Ланнак“ беше изгубила четирима свои ценни служители. Джована беше заложница от близо месец. А ответникът — Република Либия — имаше ангажимент да защитава чуждестранните работници в страната.
Арбитражният иск, който Лука беше завел предишния октомври, беше за 410 милиона неизплатени задължения плюс още 52 милиона лихви, натрупани през последните три години. Мич беше категоричен, че трябва да разширят иска и да претендират за допълнително обезщетение за кръвопролитията и похищението, както и да окажат силен натиск за постигането на споразумение. Когато Лука и Роберто най-сетне се съгласиха с него, той се обади на Стивън Стоджхил, неговия младши адвокат, който все още беше в Ню Йорк и в четири през нощта в понеделник спеше. Мич го инструктира да допълни иска, подаден в Женева, и после да го чака в Лондон.
В единайсет часа Лука се оттегли на верандата за кратка дрямка. Мич излезе да се разходи по Пиаца Санта Мария и се обади на Омар Челик в Истанбул. Оказа се, че той е в самолета на път за Япония. Мич говори със сина му Адем и го запозна с намерението им да поискат по-голямо обезщетение. Не спомена за контакта с похитителите, нито за тяхното искане на откуп, но и това щеше да стане скоро.
В шест сутринта нюйоркско време той се обади на Аби и ѝ пожела добро утро. Там нещата бяха наред. Тя беше говорила с родителите си най-малко три пъти в неделя — всички в Мейн си прекарвали добре. Момчетата не чувствали липсата им. От Нура ни вест, ни кост.
Лука имаше насрочен преглед и не можеше да обядва с Мич и Роберто. Двамата отидоха в едно ресторантче малко по-встрани от площада, далече от туристите. Роберто познаваше собственика и поне две от сервитьорките. С мрачни лица и приглушен тон те попитаха как е Лука. Роберто им съобщи по-оптимистичната версия.
