— Лу78 — отвърна нашият лодкар.
В миг всички фенери в другата лодка изгаснаха. Към нас прехвърча нещо, което се счупи като гърне на дъното на лодката ни и веднага от него се разпръсна толкова омаломощаваща и задушлива миризма, че миг по-късно аз загубих съзнание. Успях да видя само, че нашият лодкар се хвърли във водата веднага щом фенерите загаснаха.
Когато дойдох на себе си и отворих очи, лежах вързан в същата онази лодка, която ни беше нападнала. До мен лежеше добрият мистър Търнърстайк. И двамата имахме парцали в устите си, което ни пречеше да говорим.
Човекът при кормилото ми беше познат. Светлината на фенера падаше ярко върху лицето му и ясно познах рибаря, който беше приближил лодката си до нашата. Беше Лунг-иин и аз може би с право подозирах, че и нашият лодкар е във връзка с „Хората на Дракона“.
И така, лозунгът на тези хора беше „Кианг-лу“. А „Кианг-лу“, което значи „Речния дракон“, беше наричан навсякъде главатарят на пиратите, който, ако се съдеше по тази дума, трябва да е от монголски произход. Речни пирати е имало откакто съществува китайската история, но те никога не бяха имали организация като тази, която бяха създали сега, и всички, дори и управляващите кръгове, изпитваха такъв страх пред тях, че беше много трудно да се получи държавна подкрепа срещу престъпленията им. Сега се намирахме в техни ръце. Трябва да призная открито, че не се страхувах. Бях имал работа вече с африканските разбойнически кервани, със северноамериканските бандити и с подобни хора и сега, тъй да се каже, бях любопитен да видя какво представляваха „Хората на Дракона“.
В лодката имаше тринадесет души — десет гребци, един кормчия и двама, които стояха при носа и разговаряха помежду си. Те знаеха, че сме чужденци и, изглежда, предполагаха, че не разбираме китайски, иначе биха разговаряли по-ниско, тъй като лежахме съвсем близо до тях и можехме да доловим ясно всяка тяхна дума.
До тях се намираха няколко глинени съда — навярно от онези добре затворени „задушливи гърнета“, които се използуват от китайските и малоазийските морски разбойници, за да омаломощават жертвите си, както беше станало току-що с мен и с капитана.
— Кои са двамата мъже? — запита единият от двамата, които разговаряха.
— Този та79 е тао-це, а дебелият трябва да е тунг-иин80, както ни каза лодкарят им. Двамата са богати, защото са господари на кораб.
— И ти смяташ да ги предадеш на джиахура81?
— Да. Ние ще получим едната половина от откупа, а другата половина той ще раздели с Кианг-лу.
— Колко трябва да платят?
— Това ще определи джиахура.
— Къде ще му ги предадеш?
— В Куанг-ти-миао.
— Има ли там място за тях?
— Да, защото там се намира само жената на пор-ту-ки82, която ние отвлякохме, защото тези варвари са толкова глупави, та вярват, че и жената има душа. Те обичат своите жени, както себе си и с радост заплащат висок откуп само за да ги получат обратно. Мъжът й ще получи известие по същия пратеник, който ще изпратим и на кораба на тези двама варвари.
Това бяха извънредно утешителни перспективи за нас! Трябваше да бъдем държани в плен, докато някой от тези „честни“ хора вземеше откуп от нашия кораб. Щях да пожелая най-лошото на лодкаря, който беше имал добрината да ни предаде на пиратите, ако можех да надвия живия интерес, който се беше събудил у мен за това приключение. Аз съвсем нямах средства, за да платя откупа и ако изхвърлех от сметката си касата на капитана, оставаше да разчитам само на щастието си, а може би също и на талисмана, който бях получил от Конг-ни.
Ние трябваше да бъдем отведени в един храм на бога на войната Куанг-ти — затова значи бяха тези непрестанни предупреждения за Куанг-ти-миао. Изглежда, „Хората на Дракона“ разполагаха със храмовете като свои — нещо, което беше възможно да стане само в Средната империя. А онова, което възбуждаше най-голямото ми съчувствие, беше обстоятелството, че порту-галката, за която аз бях говорил пред бонза, беше затворена в същия миао. Изглежда, имах рядкото щастие винаги в пътешествията си да влизам във връзка с хора, на които беше отнета свободата.
Беше изминал около час от моето събуждане, когато лодката зави наляво в един от онези канали, които покриват като мрежа китайските низини. Буйният и пъстър живот, който кипеше по реката, престана, изчезнаха и фенерите. Около нас стана тъмно. Само звездите осветяваха нашето нощно пътуване й ударите на нашите гребци звучаха самотно в тихите води, които се движеха край нас без никакви вълнички. Често свивахме по странични канали, така че все повече забърквах посоката, в която ни отвличаха, тъй като лежах на дъното на лодката и нейните бордове спираха погледа ми.
Най-после пред нас се появи някаква тъмна маса, пред която спряхме. Беше грамаден зид, който обаче нямах възможност да наблюдавам дълго, тъй като ни завързаха очите. След това махнаха въжетата от краката ни и трябваше да се изправим. Слязохме от лодката, хванати и за двете ръце.
