Отначало ни поведоха по една, както изглеждаше, доста широка каменна стълба, после през няколко тесни входа, няколко двора, докато най-накрая влязохме в закрито помещение, което разбрах от отекването на крачките ни. Там свалиха отново кърпите от очите ни и видях, че се намирам във вътрешността на храм.
Постройката, издигната от много дебели тухлени зидове, изглежда, се състоеше само от едно помещение, където се виждаха познатите фигури на бога на войната, сина му Куанг-пинг и ординареца, и беше осветявано силно от много лампи. На голия каменен под седяха или лежаха в най-различни положения около двадесет мъже, които бяха въоръжени със стрели, боздугани, излезли от употреба пистолети и всякакви видове ножове, ками и саби. Един от тях носеше дори извънредно ръждива кремъклия пушка с толкова дълго и извито като тирбушон дуло, че човек би помислил, че това странно съоръжение е приготвено само за да се пробиват с него тръби.
Всички тези хора се стараеха да придадат на лицата си поне толкова страшно изражение, колкото ординареца на техния дебел бог. Но аз не изпитвах ни най-малък страх. Напротив, с допотопното си въоръжение, дългите си плитки, кривите си очи, чипите си нослета и приличното им на нощници облекло правеха точно противоположно впечатление и на мен почти ми се струваше, че се намирам на някоя дилетантска сцена като пленен артист сред разбойници-статисти.
Моят добър приятел Фрик Търнърстайк, изглежда, беше на същото мнение, защото ми намигна с очи по начин, който ми показа, че имаше най-голямо желание да използува грамадните си моряшки пестници веднага щом те бъдат освободени. Знаех, че той наистина е човек, който може да се заеме спокойно с всичките разбойници. Китайците се отличават повече със своята хитрост и подлост, отколкото с телесната си сила. Те много обичат да се хвалят, но бързо се наплашват от енергичния и силен характер и дори ако тук-там се срещат великани, толкова по-страхливи души се намират в техните грамадни тела. Ако се стигнеше до борба, ние можехме да разчитаме само на ръцете си, защото оръжията ни, както и всичко онова, което имахме в нашите джобове, беше взето.
Най-после парцалите от устата ни бяха махнати, така че поне можехме да дишаме свободно. Със знаци ни показаха, че трябвала седнем. Настаних се точно между колената на бога на войната, защото там беше най-удобно и можех да бъда нападнат само отпред. Капитанът седна до разгневения ординарец, като оглеждаше с голям интерес фигурата му.
— Как мислите, Чарли? — запита ме той. — Дали страшният меч, на който този идол се подпира, е наистина от добра стомана?
— Дали е от стомана, е съмнително, но вие сам можете лесно да се убедите, че е от желязо.
— Well! И този момък стои тук толкова дълго време, без да нанесе нито един хубав удар. Мисля, че ще му покажа защо му е поставена сабя в ръката. Или може би искате да останете в този капан?
— Ще остана, докато ви е приятно. Добрите приятели не бива да се напускат.
— Тогава да се измъкваме!
— Можете ли да скъсате вашите въжета?
— All devils, за това не бях помислил! Но не бихме ли могли да си пробием път с няколко хубави ритника?
— Не става, капитане! Помислете си. Пред нас има двадесет човека. С нас дойдоха още тринадесет — общо тридесет и трима. Дори и да не бяхме вързани, пак нямаше да можем да си пробием път.
Единствена възможност би съществувала, ако всеки от нас имаше по два револвера, което прави двадесет и четири изстрела. Но, първо, револверите ни не са у нас и, второ, не виждам никакви причини да правим тук кървава баня. А представете си, че те знаят да манипулират с нашите оръжия — тогава изходът на борбата би бил положително нещастен за нас. Нали знаете: заекът умира, когато е гонен от много кучета!
— Да, но ако наистина е заек, Чарли; разбирате ли ме?
— Точно в този случай не ви разбирам, особено като ви е много добре известно, че не съм страхливец. Човек може да притежава храброст и без да бъде безумно смел.
— Well, правете тогава каквото искате! Ще ви слушам.
— Ще говорим с тези хора и ако докажат, че нямат разум, все още има време да употребим и сила.
— Вярно! Трябва да говорим с тях! Но това няма да направите вие, а аз ще се заема с тази работа, и то така, че да разберат много добре кои сме. Да започна ли?
— Почакайте малко! Виждам, че самите те точно се готвят да сторят това.
— Сега ще разберат как един моряк умее да се разправя с техните шланг-шленг-шлонг-шлунг-шлинг!
Докато траеше нашият разговор, разбойниците се бяха събрали на кратко съвещание. След това един от мъжете пристъпи към нас и ни заговори на развален английски. Трябва да беше единственият, малко по-силен в този език.
— Кои сте вие? — запита ни той.
— Кои сме ние ли? Хм, разбира се, че хора! — отвърна Търнърстайк със сърдито ръмжене.
— Какви?
— Нали ви казах, хора!
— Как се казвате?
— Не е важно, момчето ми.
— Когато те питам, ще отговаряш. Иначе ще те научим да говориш!
— Не исках да те разсърдя, old blunt nose!
