Но, изглежда, китаецът нямаше намерение да се остави да бъде наричан „стар чипоноско“ от един пленник. Той пристъпи съвсем близо до капитана и издигна пестник заплашително:
— Да те пребия ли, човече?
Веждите на капитана се свиха и той прогърмя с най-силните нотки на гласа си:
— Away — махни се!
При този звук китаецът се изплаши, като че ли върху него беше паднал гръм, и отскочи няколко крачки назад.
— Ела още веднъж и ще те издухам във въздуха, перушинесто врабче такова! — извика заплашително Търнърстайк.
Той се готвеше да изрече цяла серия такива закани, но спря още след първата, защото някъде съвсем близо зад нас се чу женски глас.
— Help, per tados los santos! Help, господа!
Тези полуиспански и полуамерикански думи бяха извикани иззад стената, пред която се намираха трите идола. Тази, която търсеше помощ, беше положително пленената португалка, която беше чула разговора и беше заключила от него за присъствието на хора, които можеха да я защитят.
— Чувате ли, Чарли? Кой може да бъде това?
— Жената на португалския търговец, за която чухме вчера.
— Нима тя се намира тук?
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Положително. Преди малко хората на Дракона разговаряха за нея!
— В такъв случай трябва да я освободим! Ще измъкна сабята от ръцете на този Бохотос или Левиатан, или там когото представлява статуята, и ще насека цялата банда на кайма.
— Свободни ли ви са ръцете?
— А, вярно! Но какво да правим тогава?
— Ще чакаме!
— Да, докато ни пъхнат в някоя дупка!
— Не ми се вярва да го направят толкова бързо. Тези хора, изглежда, не умеят дори да вържат един пленник както трябва. Те са завързали само горната част на ръцете за телата ни, докато от лактите надолу можем да ги мърдаме. Както виждам, възелът на вашето въже не е много стегнат и ако вие застанете само за минутка с гръб пред мен, бих могъл да ви освободя.
— Само една минутка? Pshaw! Казвам ви, Чарли, бих стоял така десет минути, половин час и дори цял ден, стига да искате. А трябва ли след това да развържа и вас?
— Почакайте, те, изглежда, са взели някакво решение.
Китайците отново се бяха съветвали и, изглежда, резултатите от този съвет не бяха никак благоприятни за нас, защото преводачът отново се приближи, а с него още двама души със здрави бамбукови тояги в ръце. Бях решил да изпитам силата на талисмана си. Но ако на тези хора хрумнеше да разговарят с нас чрез бой; то бях решен да приема този вид разговор. След като двамата застанаха до мен и капитана, преводачът започна:
— Ще ви питам отново. Ако не отговаряте, ще бъдете бити! След това той се обърна към капитана:
— Ти янки ли си?
— Казвам ти, момче, махай се! Докато сме вързани с тези въжета, няма да се разберем.
— Ще останете вързани дотогава, докато не бъдете откупени. А ако не ви откупят, ще ви хвърлим в реката. И така, ти си янки, нали?
Капитанът не отговори. Преводачът направи знак на единия от бандитите да го удари, но той не успя да направи това, защото Търнърстайк светкавично скочи, хвърли се върху него, събори го на земята и след това нанесе на другия такъв ритник в стомаха, че той се преметна. Третият, който стоеше до мен, имаше в пояса си малайски нож и към това оръжие, разбира се, беше насочен погледът ми. Понеже можех да мърдам малко ръцете под лактите си, за мен не беше мъчно да изтръгна ножа от изненадания китаец, който не беше очаквал толкова бързо нападение, а миг по-късно той отхвръкна няколко крачки встрани, ударен от тежкия ми моряшки ботуш.
— Наведете се, капитане! — извиках на Търнърстайк.
— Well, но побързайте!
Той веднага се наведе и аз можах да достигна въжето с кинжала. Миг по-късно той беше свободен, хвана ножа и освободи и мен. Всичко това стана толкова бързо, че ние хвърлихме въжетата още преди противниците ни да успеят да ни приближат.
— Сега напред! Come on, Чарли! — извика-капитанът.
Като замахна едновременно и с двата пестника, той раздроби ръката на идола и грабна може би пет стъпки дългия и шест сантиметра дебелия двуостър меч. За мен освен кинжала, който не би могъл да ми послужи много, нямаше друго оръжие. Но като се огледах, забелязах железните съдове за тамян. Едва бях успял да вдигна един от тях, и се видях вече нападнат.
Изглежда, китайците се страхуваха повече от грамадния меч, отколкото от моите тави, защото, докато само обграждаха капитана, върху мен налитаха на цели тълпи. Отстъпих между краката на бога на войната и започнах да се защищавам. Тавата от тамяна беше толкова тежка, че всеки удар с нея поваляше един от противниците ми в безсъзнание на земята. При четвъртия ми удар нападателите се оттеглиха, въпреки пушката, с която нейният притежател непрекъснато се беше целил в мен, без да може да произведе искра. Пък дори и да беше стрелял, аз нямаше защо да се страхувам от спираловидното му оръжие, тъй като то можеше да бъде много по-опасно за самия него, отколкото за всеки друг.
— Прогонихме ги, капитане! — засмях се аз. — Но все още сме в обсадно положение. Да рискуваме ли да направим пробив?
