— Какво могат да направят тези орехови черупки срещу два тримачтови кораба, каквито сме ние? Напред, да връхлетим върху тях и да ги потопим!
— Няма ли да бъде много дълъг мечът?
— Колкото по-дълъг, толкова по-добре. Бих искал да бъде равен по дължина на мачтата на някоя фрегата!
Той хвана дръжката на оръжието си с две ръце и се спусна напред в атака. Подкрепих нападението му най-напред с канонада от останалите тави, която имаше много благоприятен резултат, а след това се втурнах до капитана.
Неприятелските линии се оттеглиха няколко крачки назад. Това удвои смелостта на Търнърстайк. Той се облегна на грамадния меч, както предишния му притежател, в което всъщност не успя напълно, защото оръжието беше много голямо, и започна предизвикателна реч, подобно на старинните герои и пълководци.
— Китайцинг, разбойницинг, драконовинг хоранг и негодни-цинг! Тук стоинг капитан Търнингстайнинг, а там приятелянг му Чарлънг, койтонг е убивал индианцинг и застрелвал лъвовинг. Каквонг стенг виенг срещунг нас? Даваменг винг две минутенг и аконг дотогаванг виенг не сложитенг оръжиятанг синг, то стенг загубенинг и ще бъдетенг погребанинг от насенг!
Тази реч той държа с извънредно самоуверен тон и тя сигурно щеше да окаже своето въздействие, ако не беше преводачът, който развали всичко. Той избухна в силен смях и извика:
— Този Йенг-кие-ли83 е луд. Той иска да говори езика на Средната империя, а не го разбира. Убийте го!
Но и ние получихме поощрение, защото в същото време иззад стената прозвуча глас:
— Maten a los carajos!84
— Какво казва португалката? — запита Търнърстайк.
— Говори испански. Да избием бандитите.
— Well, така и ще направим! Ние сме двамата рицари на тази дама и непременно трябва да я освободим.
Предложението на „рицарски“ настроения капитан не беше по вкуса ми. Китайците отдавна биха могли да ни смачкат, ако страхливостта им не беше толкова безпримерна и нечувана. Наистина не можех да разбера как такива хора можеха да бъдат речни пирати. Но все пак те и сега ни превишаваха толкова значително по брой, че предпочетох да опитам талисмана си. Вече посягах към шнура, когато входът се отвори и от него се появи човек, толкова висок, че положително ме надминаваше с цяла глава по ръст. Телосложението му беше напълно пропорционално с тази височина и всичко това създаваше впечатлението, че той притежава повече от обикновена телесна сила.
— Джиахурът!
Тази дума отекна от устата на неколцина от китайците и те неволно се оттеглиха още по-далеч от нас, като че ли за да покажат, че само той беше господар на съдбата ни.
Значи това беше подглаватарят на толкова прочутата със злодеянията си организация „Речния дракон“! У него сигурно нямаше и следа от подлост, това можеше да се заключи и от народността му. Заедно с колосите, джиахурите образуват онова монголско племе, което най-малко е засегнато от културата. Те са силни, храбри, непретенциозни и е общоизвестно, че упражняват грабителството като спорт.
Този джиахур беше много добре въоръжен. Носеше високи монголски ботуши, което беше голяма рядкост насам, а малкото, но добре вчесани косми на мустаците стигаха почти до пояса му.
Той огледа всички с бърз, проницателен поглед на малките си, хитро студени очи и пристъпи към двамата мъже — началниците на лодката, която ни беше нападнала. Те му обясниха накратко и полугласно положението, при което челото му все повече се намръщваше. Когато свършиха, той ги изгледа гневно и после се отправи към капитана, който се намираше по-близо до него.
— Хвърли меча! — заповяда му той на китайски.
Човек би могъл да долови смисъла на думите му, дори и да не разбираше езика, от неговото достатъчно ясно движение. Въпреки това Търнърстайк задържа меча и отвори уста, за да възрази нещо. Преди обаче да успее да произнесе и един звук, пестникът на джиахура се стовари върху челото му така, че той падна безмълвно на земята.
Това беше моят удар — онзи, който ми беше спечелил прозвището „Поразяващата ръка“! Пестникът ми се сви, но останах спокоен, защото не исках да го ударя толкова неочаквано и подло, както той — нещастния капитан. Не ме беше страх от борба. Наистина той ме превъзхождаше много с физическата си сила, но в друго отношение може би аз го надминавах.
Джиахурът пристъпи към мен.
— Хвърли тавата!
Останах неподвижен. Неговата ръка се метна светкавично нагоре и се спусна над мен. Но почти в същия момент той нададе вик и отстъпи крачка назад. Беше си изкълчил ръката, тъй като аз бях парирал удара му с удар върху китката. С втори, яростен вик, той измъкна с лявата ръка ножа си и замахна към шията ми. Посрещнах нападението му с бърз удар на лявата ръка по брадичката му, а почти веднага след това нанесох втори удар в слепоочието му с десницата си. Джиахурът падна на земята до Търнърстайк.
Това беше вече много за останалите. Те се нахвърлиха със силен вой върху мен. Измъкнах бързо талисмана си, защото сега беше настъпил моментът, в който най-много се нуждаех от него.
— Стойте — сао-сао85! — извиках срещу тях. — Кой ще дръзне да се бие срещу този знак?
