— Zounds, Чарли, свършихте ли вече с преговорите си? — чух в това време гласа на капитана. — Вие говорите помежду си толкова ужасен китайски, че е невъзможно да се разбере и една-единствена дума!
— Свърших, значи можем да тръгваме.
— Well! Ho преди това искам да кажа на тези хора какво мисля за тях.
— Сторете го, капитане. Това няма да им навреди.
— Кажете ми преди това как се казва „сбогом“ на китайски!
— Цинг-леао.
— Цинг-леао, цинг-леао. Няма да го забравя накрая на речта си!
И както винаги, той зае геройска поза.
— Господа пиратинг, разбойницинги обесницинг! Виенг трябвашенг да видитенг, че ние дваматанг, сме вашинг висшинг главатаринг. Вие ще признаетенг…
— Цинг-леао! — повтори той тихо, като се извърна настрани. След това продължи високо:
— … че ниенг сме хоранг, които не се страхуванг нито от дяволанг, нито от васинг. Чарлунг преби вашият капитанинг…
— Цинг-леао! — прошепна той отново настрана.
— А аз, капитанинг Търнингстайнинг ще счупя главатанг на всекигонг, който посмеенг данг ни закачинг…
— Цинг-леао — чу се тихичко за трети път.
— … или сенг разбунтуванг против насенг. Сега ниенг си отиваменг. Запазетенг добринг споменинг за насенг! Цинг-леао, сбогоминг, лека нощенг!
Разбойниците изслушаха тази единствена по рода си реч с дължимото внимание и дори и преводачът този път не се усмихна. Разбира се, и аз трябваше да кажа няколко думи. Направих това съвсем кратко:
— Ние си отиваме, Инг-па-цунг, ти знаеш какво ти заповядах. Поздрави от мен Кианг-лу!
Напуснахме храма, който би могъл да бъде за нас толкова съдбоносен. Осветиха ни пътя до водата с няколко книжни фенера. Тяхната светлина не беше достатъчно силна, за да огледаме постройката отвън. При кея имаше няколко лодки, в една от които се качихме. Беше същата, с която пристигнахме, и същите хора, които ни бяха докарали, се качиха, за да ни отведат.
Младият офицер се беше погрижил за вода за пиене и плодове, така не холандката можеше да утоли глада и жаждата си.
— Слава Богу, че аз, бедното създание, намирам тук вечеря! — каза тя. — Тук няма дивеч, нито бут, нито печено месо, но все пак ще затисна глада си и болките, които имам в стомаха.
Тази така добра „девойка“, както сама се беше нарекла, из-гълта за десет минути огромно количество провизии, с които биха могли да се нахранят няколко души, само за да успокои „болките си в стомаха“ и беше наистина смешно да се чуят смаяните възклицания на китайците, които обикновено се задоволяват с много малко храна.
След като се съвзе по този начин, тя стана разговорлива. Научих, че се казва Ана Келцер, и чух най-подробната й биография. Изненадваше се, че беше сметната не само от пиратите, а и от всички други за своята господарка, и заяви енергично, че ще иска обесването на всички разбойници.
Това накара и самия мен да се замисля какво отношение трябваше да взема към речните пирати. До известна степен беше мой дълг да съобщя онова, което бях научил, на полицията, но какви неприятности и губене на време щяха да произлязат от всичко това! А не биваше да забравям опасността, която можех да си навлека по този начин, без да слагам в сметката, че тези показания щяха да бъдат предателство към Конг-ни, който се беше показал толкова необикновено благодарен към мен.
Един вик на капитана ме извади от тези размишления:
— Слушайте, Чарли! Не беше ли това шум от гребла зад нас?
Ослушах се и долових онзи звук, който не може да се оприличи на никакъв друг и се получава при потапянето на весла във вода.
— Зад нас идва лодка, капитане!
— Yes! Ho каква? Смятам, че имаме донякъде причини да бъдем предпазливи.
— Разбира се. Много е възможно младият офицер да е освободил джиахура, който в такъв случай положително е решил да ни преследва.
— Какво да правим, Чарли? Тези хора на Дракона тук, разбира се, ще им помагат.
— Трябва да се опитаме да спечелим преднина и после да ги обезвредим. Хванете се и вие за веслата. Ние сме по-силни от китайците.
— Well, ей сега ще им покажем как лодката може да хвърчи! Заповядах на хората да гребат по-усилено, а после и самите ние се заловихме, като по този начин бързината на лодката се удвои. След известно време стигнахме до устието на един страничен канал, в който заповядах да завият. След това дадох заповед да се загаси фенера. Лодкарите се подчиниха, макар да не разбираха много добре намерението ми.
— Към брега! — заповядах, когато навлязохме на известно разстояние.
Скоро носът на лодката докосна брега.
— Слизайте всички!
— Защо, господарю? — запита кормчията.
— Подчинявай се! Напред!
Китайците слязоха колебливо.
— Останете тук и не издавайте никакъв звук, докато не се върна да ви взема!
Хванах греблото, отблъснах с него лодката от брега и я отправих към отсрещния.
— Well done, чудесно, Чарли! — каза Търнърстайк. — Сега се отървахме от тези негодници. Но слушайте!
— Кианг! — извика някой от главния канал.
— Лу — отвърнаха лодкарите ни, въпреки моята заповед да мълчат.
