— Не много добре, госпожице Ана — отърнах аз, като се мъчех да говоря по-разбрано. — Удариха ме… доста зле… по главата.
— Какво е това, Чарли? — запита Търнърстайк загрижен. — Вие заеквате като пиян! Да не би да са ви ударили по тила?
— Да, там!
— Това е лошо! Можете да ме удряте колкото си щете по челото и темето. Но в тила се намира животът, точно както кормилото на кораба и ако то се повреди, свършено е с пътуването. Какво трябва да правим?
— Не много нещо. Трябва ми само почивка и хлад.
— Можете да имате и двете. Тук има вода колкото щете, а преди да се разсъмне няма да можем да напуснем това нещастно място, така че имате време да се съвземете.
Водата стигаше до самия ръб на канала. Изкопах с ножа си малка дупка, която веднага се напълни с вода, и като легнах по гръб, потопих тила си в нея.
— Колко е практичен! — каза капитанът. — Така не му трябват нито компреси, нито болногледачка.
— Не мога ли да ви помогна с нещо, господине? — запита холандката.
— Благодаря. На самата вас липсват всякакви удобства.
— Няма значение. Ще легна на земята и ще се опитам да заспя.
Капитанът й помогна да си направи възглавница от клоните на китайска върба, която, разбира се, не може да се сравнява с мекотата на пухено легло. След това тя легна и скоро силно хъркане ни показа, че нищо не пречи на нашата спътница да спи на открито, където всъщност въздухът беше много приятен.
— Нямаше ли да бъде по-добре да потърсим някое друго място, Чарли? — запита капитанът.
— Защо?
— Защото мисля, че тези хора могат да се върнат.
— Няма да посмеят.
— Смятате ли? В такъв случай fie бих могъл да направя нищо по-хубаво, освен да си приготвя и аз една възглавница. Не мисля, че тук ще се намери някой толкова любезен, че да ни донесе по-добра постеля.
— Легнете си. Аз ще пазя.
— Но дали ще можете. Струва ми се, че сте замаян и много лесно ще заспите.
— Не се безпокойте. Водата ме държи бодър.
— Well! Ето че леглото е готово. Събудете ме след един час, за да ви сменя. Лека нощ, Чарли!
— Лека нощ, капитане!
След няколко минути солото на хъркащата готвачка се превърна в дует, способен да изплаши речните пирати, ако им хрумнеше да се върнат. Над мен блещукаха звездите на Средната империя. Гледах към тях дълго, дълго време и чудно спокойствие настъпи в мен при мисълта, че един Всемогъщ и Милостив Баща бди над нас, в която и част на земята да се намираме. Всичките ми мисли и чувства се сляха в няма молитва, докато очите ми натежаха. Търнърстайк имаше право — аз заспах…
Когато се събудих, утрото вече беше настъпило. Но аз положително щях да спя повече, ако при едно извръщане на главата, лицето ми не беше попаднало във водата. Цялата ми умора и всички последствия от удара с греблото бяха изчезнали. Изправих се. Дълбоките следи в меката почва бяха единствените остатъци, които се забелязваха от нощната борба, и въпреки че съсредоточих цялото си внимание, не можах да открия нито капчица кръв, която би ми показала, че някой от нашите куршуми е улучил целта си.
Далеч на северния хоризонт се виждаха стените на Куанг-ти-миао, а в противоположната посока дълъг мъглив слой показваше на какво разстояние се намирахме от реката. Трябваше да вървим най-много половин час, за да стигнем дотам.
Събудих капитана:
— Хей, кораб — ееей!
Търнърстайк веднага скочи на крака.
— Ахой!… Кораб „Вихърът“ от… гръм и мълния, вие ли бяхте, Чарли? Не бих искал да мисля, че ме смятате за глупак… хм, на каква ширина се намираме тук на котва?
— Моля ви се, капитане, поставете за малко главата си тук, в тази дупка с вода, и веднага ще дойдете на себе си!
— А, наистина! Там, отвъд, се намира храмът с идолите, ето реката, а тук е холандската лейди, която може да изяде страхотни количества дини, маслини и орехи…
— Но затова пък умее да държи добре и веслото, капитане!
— Зная! Великолепна жена е тя. Удряше като истински моряк. Да я събудим ли?
— Навярно ще бъде необходимо.
— Хубаво! Ще направя това сам.
Той пристъпи към спящата холандка.
— Пет, лейди, мисис, мис!… Не бихте ли била така добра да отворите очите си? Слънцето вече отдавна вдигна котва.
Холандката се изправи.
— Добро утро, господа! Много ли съм спала?
— Добро утро! Аз също току-що разпънах платната си. Но той трябва да е станал отдавна.
— Как е главата ви, господине? — обърна се тя към мен угрижена.
— Благодаря, госпожице. Мина ми напълно. Ще тръгваме ли, капитане?
— Не мисля, че тук имаме да правим още нещо. Можем да се оттеглим с чест, защото сме господари на бойното поле.
— Цялата тази работа обаче беше също така и много неприятна, а за голяма слава не може да става и дума, защото заплатихме с целия си багаж и лодката, която бяхме завладели.
