— Това всъщност е много вярно. Но ние освободихме една лейди, Чарли, точно както се пише по романите и може да се види в театрите. Хиляди хора не са направили такова нещо през целия си живот и за него човек може да разказва с гордост, когато се върне у дома си. Виждате ли, Чарли, това, което казвате, е истина. Човек трябва да отиде по широкия свят, за да опознае страните и хората, а щом е изучил един толкова мъчен език, какъвто е китайският, не му трябва много, за да пише такива книги и истории, каквито пишете вие.
— Недейте да се заблуждавате, капитане! Китайският език не е по-мъчен от кой да е друг. Така казват само хората, които не са се запознали никак с него.
— Well, но ние двамата го познаваме основно, нали? Много бих искал да знам какво биха казали всички в Хобокен, при майка Тик, като чуят стария Фрик Търнърстайк да говори свободно китайски. Това положително ще бъде най-голямото чудо, което се е случвало там от дълги години. Не мислите ли и вие така, Чарли?
— Напълно съм убеден, че всички ще се смеят. Но да тръгваме. Стоенето ни тук е безцелно.
— Много ми се иска да не отивам веднага до реката, а да се върна в храма, за да поговоря още малко с хората на Дракона.
— Може би и това ще стане, защото ние ще помолим за помощ първия европейски или американски кораб, който срещнем.
— Значи вие не смятате да подавате оплакване при китайските власти?
— Ще видим.
Отправихме се към главния канал и вървяхме покрай него до реката. Точно когато стигнахме до нея, оттам се зададе холандска лодка, която пътуваше надолу по течението. Това беше много щастливо обстоятелство. Извикахме я и тя се приближи.
— Накъде отивате? — запита капитанът, когато лодката спря на брега.
— Към Макао, кораб „Де Валк“ от Амстердам.
— Искате ли да ни направите една услуга?
— Каква?
— Тук има една лейди от Макао, която речните пирати бяха отвлекли в плен. Ние я освободихме. Искате ли да я вземете?
— Холандка, нали?
— Yes. Много добра жена, мога да ви уверя в това.
— Нека се качва.
— А пътните аз ще ги платя.
— Кой сте вие?
— Капитан Търнърстайк от „Вихър“, Ню Йорк.
— Честен човек сте вие, минхер. Пътуването няма да струва нищо. Нали тя е наша съотечественица.
— Well, и вие сте добри хора. Поздравете вашия капитан!
— Благодарим! Не искате ли да се качите и вие?
— Не. Ние отиваме нагоре по течението.
— Не ви ли трябва нищо друго?
— Не.
— Тогава сбогом, капитане!
— Good bye!
Нашата холандка не можеше да се раздели толкова бързо от нас. Изминаха няколко минути, докато тя ни каза една хилядна от онова, което трябвало да ни каже непременно, и лодката се намираше почти по средата на реката, когато храбрата готвачка все още викаше към нас, за да ни благодари, загдето я бяхме спасили. Последното уверение, което чух, завършваше с „ще направя така, че да избесят цялата шайка!“
Не можехме да сторим нищо друго, освен да чакаме спокойно на брега, докато минеше някой по-голям плавателен съд. Като се има предвид голямото оживление по реката, нашето търпение не можеше да бъде поставено дълго на изпитание и наистина много скоро се зададе един малък английски частен кораб, който се отправи при знака ни към брега и спря там.
— Какво има? — запита капитанът от палубата. — Искате да се качите ли?
— Какъв е курсът ви, капитане?
— Към Вампоа и Кантон.
— Ще дойдем, ако се съгласите да спрете тук за един час.
— Защо?
— Ще чуете. Хвърлете ни въжето.
Минута по-късно ние се намирахме на палубата при капитана.
— По говора ви предполагам, че сте американец?
— Да, сър. Капитан Търнърстайк от „Вихър“, от Ню Йорк, на котва в Хонконг.
— Аха! Видях кораба ви. А този човек?
— Приятелят ми — пътешественик, който обикаля света, за да опознае страните и хората. Досега смятах това за страхотна глупост, но днес разбрах, че тази работа съвсем не е за пренебрегване.
— И сега искате да отидете нагоре, за да видите Кантон?
— Yes, сър. Но преди това искаме да ви помолим да ни дадете няколко души, за да пленим една банда речни пирати, които се намират съвсем наблизо.
— Навярно хора на Дракона?
— Точно така, сър. Вчера те ни нападнаха, задушиха ни с някакъв газ и ни отвлякоха в един храм, където навярно още можем да ги намерим.
— Ако е така, тогава имате на разположение не само момчетата ми, но и мене. Наистина, не мога да оставя кораба без пазачи, но дванадесет души са готови.
— Повече от достатъчно са, капитане.
— На какво разстояние оттук се намира свърталището им?
— Не повече от три мили.
— За половин час сме там. Моите момчета умеят да гребат бързо. Колко са хората на Дракона?
— Хм, двадесет или тридесет. Но това не значи нищо, защото един добър англичанин струва колкото десет от тях.
— Знам вече. Елате в каютата да хапнете и пийнете нещо, защото не вярвам при тази паплач да ви се е развалил стомахът от преяждане. Впрочем трябва да ви кажа и моето име: казвам се Том Халвърстоун от Гринок на Клайд. Сигурно знаете вече, че там се строят най-здравите и бързи кораби.
