Лодката, която бяхме чули да се приближава, беше стигнала до мястото, където двата канала се кръстосваха, и онези, които се намираха в нея, искаха да научат чрез лозунга в коя посока бяхме отишли.
— Издадени сме, Чарли. Какво да правим? — запита капитанът.
— Бързо на брега и тримата, а после ще изчакаме, за да видим с кого имаме работа!
Завързахме лодката за един памуков храст, който растеше на брега, и слязохме.
— Голяма ли е опасността, господине? — запита ме холандката тихо.
— Сега ще видим — отвърнах.
— Аз не се страхувам. Дайте ми един прът или гребло и ще из-почукам всичките така по главите, че после ушите им дълго време ще има да бучат.
Това свидетелствуваше за извънредно голямата храброст на холандката. Всяка друга би паднала в несвяст от страх при това положение.
— Отлично, госпожице Келдер! Веслата вече са готови. Вземете едно и ако наистина говорите сериозно, гледайте да улучвате винаги главите им.
— Не се безпокойте! Сега ще покажа на тези хора колко здрави са ръцете на една холандка.
В този миг шумът на греблата се чу съвсем наблизо.
— Кианг! — извикаха още веднъж преследвачите ни.
— Лу — отвърнаха нашите гребци от отсрещния бряг. Лодката спря при тях.
— Къде е вашият чуан? — чух да пита гласът на джиахура, който познах веднага.
— На отсрещния бряг.
— Къде е та-иинът96 с жената и приятеля си?
— И той е там.
— Защо напуснахте чуана си?
— Така заповяда йеу-ки.
— Той не е йеу-ки. Откраднал е знака на полковник, но сега ще трябва да го върне и след това да умре. Чакайте тук!
Лодката се отправи към нас. Не беше разумно да бягаме, защото не познавахме терена, прорязан от много канали. Трябваше да се браним и аз нямах намерение да ги оставя да слязат безпрепятствено на нашия бряг.
— Стойте! — извиках срещу тях. — Не може да слезете тук.
— Това е той! Напред! Убийте го!
Съзрях великанската снага на джиахура посред лодката. Тя се спря до брега и няколко души скочиха. Бяхме вдигнали веслата. Два удара, после още два — и ние се освободихме от тях.
— Вземете веслата и пребийте тези американски разбойници! — заповяда монголецът.
Самият той остана в лодката. Останалите наскачаха срещу нас. Трима от тях се хвърлиха върху мене. Те замахнаха едновременно. Ударът ми посрещна първия от тях, но не можах да отблъсна едновременно с това и другите двама. Едно весло се стовари върху лявото ми рамо. След това бях хванат откъм гърба.
— Дръж го здраво! — извика джиахурът.
С бърз скок той се намери на брега. Разтърсих двамата дребни китайци, които се бяха уловили за мен, но не можах да се освободя навреме. Джиахурът не можеше да си служи добре с из-кълчената дясна ръка, но в лявата блестеше нож. Наведох се настрани и острието мина до ухото ми. Хванах го веднага за гърлото и за ръката, но в същото време двамата се нахвърлиха отново върху мен, спънах се в едно гребло, което бяхме захвърлили, и бях повален на земята. Ножът на монголеца вече се издигаше над мен.
— Умри, йен-джин97! — извика той.
В същия миг обаче върху неговата ръка се стовари силен удар и аз намерих време да се изправя. Моят спасител беше холандката.
— Ще обичат ли господата да офейкат? — извика тя. — Или искат да счупя и краката им!
— Помощ, Чарли! — извика в тоя миг капитанът. Огледах се и видях, че той беше повален на земята и с мъка се бранеше от нападателя си. Ударих джиахура едновременно и с двата си пестника. Той се преметна и падна във водата. Отхвърлих двамата китайци настрана и се спуснах на помощ на Търнърстайк.
— Внимавайте, господине! — извика храбрата готвачка. — Те идват през канала като риби!
Помогнах на капитана и тъкмо исках да се обърна към канала, когато бях ударен с весло по главата така, че за миг не чувах и не виждах нищо. Почувствувах, че съм полузамаян, и действувам като насън. Видях няколко фигури, които изскочиха от водата и грабнаха захвърлените весла. Това бяха гребците от нашата лодка, които бяха преплували, за да дойдат на помощ на своите. Видях капитана да удря като побеснял около себе си. Готвачката също размахваше греблото. Ударът по тила ми беше парализирал нервите. Веслото ми се видя много тежко и аз извадих двата си револвера.
Когато дадох първите изстрели, чух гласа на Търнърстайк:
— Гръм и мълния, съвсем бях забравил за тези неща! Трябва да се използуват. Дванадесет изстрела, това правят дванадесет негодници по-малко.
Разнесоха се и неговите гърмежи. Видях нашите неприятели да скачат в лодките и изпратих след тях толкова куршуми, колкото още имаше в револверите ми. Не вярвам някой от тях да беше улучен, защото ръцете ми трепереха от необикновена слабост. А и Търнърстайк сигурно не беше пролял много кръв, защото той открай време стреляше лошо.
Въпреки това честата стрелба беше направила своето — хората на Дракона изчезнаха, за съжаление с тях и лодката ни.
— Накъде бързате толкова? — извика Търнърстайк след тях. — Подли страхливцинг, мизерни зайцинг! Еланг насаменг сега, монголец такъв! Капитанинг Търнингстайнинг иска да те уда-ринг по муцунатанг за сбогоминг!
— Изчезнаха! — каза готвачката, която ни беше помогнала толкова много. — Как сте сега, господине?
