Шерифът завърши изказването си под съпровода на протяжен писък. Бет Паркър се втурна напред, като се препъваше във веригите си, кършеше ръце и виеше на умряло. Просна се в нозете на Нибет.
— Драги ми господине, драги ми господине, достопочтени господине, моля ви! Нед Пю ми е мъж! Вижте ми корема! Износвам му детето, всеки момент ще родя. Много ви моля, драги ми господине, не ми го отнемайте!
— Стига си пълзяла, жено! — скастри я Нибет и свъсен раздразнено, се извърна към Мама Хъбард: — Има ли затворникът Пю постоянна връзка с тази жена тук? — попита строго той.
— Да, господин Нибет, от няколко години. Имаха и друго дете, но то се спомина.
— Според изричните указания на заместник-министъра Нипиън в Улидж трябва да бъдат прехвърлени само престъпници мъже, които не са женени или чиито жени по общия закон не излежават заедно с тях присъди. Затова и Едуард Пю ще остане в Глостърската тъмница заедно с жените, подлежащи на изселване — оповести той.
— Какво толкова им цепят басмата — изпелтечи съдия — шерифът Чарлс Коул.
Мама Хъбард изшушука нещо на ухото на Нибет.
— Лишеният от свобода Морган, имате ли постоянна връзка с Елизабет Лок? — излая шерифът.
Ричард копнееше с цялото си същество да каже, че наистина има такава връзка, ала тия хора щяха да прегледат документите му и щяха да видят, че има друга жена. Това проклятие — Ан-Мари, продължаваше да го преследва.
— Да, драги ми господине, имам постоянна връзка с Елизабет Лок, но тя не ми се води жена дори по общия закон. Женен съм за друга — отвърна той.
Лизи Лок изписка.
— Тогава, Морган, отивате в Улидж.
Преподобният Евънс се помоли за душите им и сбирката приключи. Затворниците бяха върнати от неописуемо щастливия тъмничар Джони в общото помещение. Там Лизи не губи и миг и тутакси привика Ричард в едно ъгълче, където бе малко по-спокойно.
— Защо не ми каза, че си женен? — попита гневно тя, при което перата по шапката й се люшнаха и затрепериха.
— Защото не съм женен.
— А защо тогава каза на шерифа, че си?
— Защото така пише в документите ми.
— Как така?
— Ами така.
Тя го хвана за раменете и го разтърси.
— Да те вземат мътните дано, Ричард! Защо никога не ми казваш нищо, нищичко? За кой дявол тогава се сближихме толкова?
— Не стана преднамерено, Лизи.
— Точно обратното, стана съвсем преднамерено. Никога не ми казваш нищо!
— Защото ти не ме питаш — изненада се той.
Жената пак го разтресе.
— Ами ето, сега те питам! Кажи ми всичко от игла до конец за себе си, чу ли! Искам да знам как така хем си женен, хем не си женен! Това на нищо не прилича.
— Добре, ще кажа, но не само на теб, а и на останалите.
Всички се насъбраха около масата и чуха силно редактирания вариант на онова, което Ричард бе преживял, но само с Ан-Мари, Сийли Тревилиън и спиртоварната. Не отвори и дума за Пег, за невръстната Мери, за Уилям Хенри и останалите си роднини — просто нямаше да го понесе, ако заговори за тях.
— Уили Ревльото ни каза повече — възропта сърдита Лизи.
— Не съм готов да ви кажа повече. — Разтревожен, Ричард побърза да смени темата. — Както личи, ще ни местят тия дни. Дано братовчедът Джеймс не закъснее.
До четвърти януари броят на мъжете в общото помещение на углавните престъпници в Глостърската тъмница отново беше скочил. От Бристъл пристигнаха четирима души, от Уилтшир — още двама. Двама от бристълчаните си бяха съвсем млади зелени, другите двама обаче бяха прехвърлили трийсетте и бяха приятели от деца.
— Една вечер се напихме с Неди в „Лебедът“ на Темпъл Стрийт — подхвана Уилям Конъли и шляпна дружески по рамото Едуард Перът. — Не сме много сигурни какви сме ги вършели, щом обаче дойдохме на себе си, видяхме, че сме в „Нюгейт“, а миналия февруари ни осъдиха на заточение в Африка. Май сме задигнали някакви дрехи.
— Изкарали сте в бристълския зандан цяла година, а изглеждате добре. И аз лежах там три месеца, преди да ме прехвърлят тук — обясни Ричард.
— Бристълчанин ли си?
— Да, но ме съдиха тук. Престъплението ми е извършено в Клифтън.
Уилям Конъли очевидно беше с ирландско потекло — гъста рижа коса, чип нос, нагли сини очи. Едуард Перът, който не беше така бъбрив като приятеля си, беше с камбест нос, издадена брадичка и русолява като миша козина коса — англичанин до мозъка на костите.
Двамината от Уилтшир — Уилям Ърл и Джон Крос, бяха най-много по на двайсет години и вече се бяха сприятелили с двамата млади бристълчани — Джоуб Холистър и Уилям Уилтън. Джоуи Лонг, нали си беше простодушен, веднага се лепна за групата на младежите още щом влязоха в общото помещение, към тях петимата предпочете да се присъедини и Айзак Роджърс, което според Ричард си беше доста странно. След няколко часа обаче той промени мнението си и реши, че всъщност няма нищо необичайно. Пътният разбойник се нуждаеше от власт и превъзходство и сред момчетиите щеше да си възвърне поне малко славата на страшилище, доста помръкнала сред съкилийниците му в Глостър, след като се бе уплашил до смърт, че ще изпълнят присъдата и ще го обесят.
