Накрая пристигна и човекът от Монмът, последният от дванайсетимата, които щяха да бъдат прехвърлени в Улидж, и им съобщи, че се казва Уилям Едмъндс.
— Майко мила! — викна Бил Уайтинг. — Дванайсет души заминаваме за Улидж, от които петима сме все Уилямовци! На мен ще ми викате Бил, точка по въпроса. Ти, Уилтън от Бристъл, ми приличаш на Уили Инсел Ревльото, значи ще ти викаме Уили. Ти, Конъли от Бристъл, ще бъдеш Уил. Ърл от Уилтшир, ти пък ще си Били. Но какво, дявол го взел, да правим с петия? Какво си извършил, та си се озовал тук, Едмъндс?
— Задигнах в Питърсън една юничка — отвърна Едмъндс с напевен уелски акцент.
Уайтинг се запревива от смях и млясна направо по устата възмутения уелсец.
— Мили боже, още един скотоложец! И аз взех на заем за през нощта една овчица, колкото да я изчукам. Но виж, за юничка не съм се сещал!
— Никога повече не го прави! — тросна се Едмъндс и си затърка като обезумял устата. — Можеш да си чукаш когото искаш, само не и мен!
— Значи е уелсец и крадец — усмихна се и Ричард. — Ще му викаме, разбира се, Тафи48.
— Осъждан ли си на смърт чрез обесване? — попита Бил Уайтинг Тафи.
— Да, цели два пъти.
— За някаква си юничка?
— Не. Втория път за бягство. Но нали знаеш, сега на уелсците им е крив целият свят, не биха допуснали техен сънародник да увисне на бесилото дори в Монмът, затова и ми замениха присъдата — колкото да се отърват от мен — поясни Тафи.
Тафи стана симпатичен на Ричард не по-малко, отколкото Бил Уайтинг и Уил Конъли. Беше си на настроения досущ облаците, подгонили слънцето над морав от нацъфтелите цветя хълм. Но нали и Ричард беше потомък на уелсци!
Братовчедът Джеймс — аптекарят, все пак успя да дойде в Глостър тъкмо навреме — на пети януари, натоварен като муле с чували и сандъци.
— В края на декември Акцизното управление ти брои петстотин лири стерлинги — обясни той, докато ровеше из багажа. — Нося ти шест нови филтъра от шуплест камък за пречистване на вода, пет са с месингова рамка и съдинка, където да се събира водата, понеже реших, че и петимата ти другари трябва да са здрави и да се чувстват добре.
— Защо точно петима, братовчеде Джеймс? — изненада се Ричард.
— В писмото си до мен Джем Тисълтуейт обяснява, че мъжете в плаващите затвори по Темза бивали разделяни на групи от по шестима, които работят и живеят заедно. — Аптекарят спести на Ричард другите подробности за тия затвори, които Тисълтуейт му бе съобщил: сърце не му даде да му ги каже. — Затова и има пет нови сандъка, в тях има същото, както и в твоя, но в по-малки количества. Донесъл съм ти и сандъчето с инструментите.
Ричард приклекна и се замисли, сетне поклати глава.
— Не, инструментите няма да ги взема, братовчеде Джеймс. Че ще ми трябват в Ботаническия залив — ще ми трябват, но не съм чак толкова оглупял, та да не подозирам, че взема ли ги сега със себе си, те така и няма да стигнат до Ботаническия залив. Задръж ги, докато разберем на кой кораб ще ме натоварят, ще ми ги пратиш тогава.
— Има и нови книги от преподобния Джеймс. Този път е наблегнал върху книгите за света, за географията и пътешествията. По-тежки са, защото повечето са на обикновена хартия и са с кожена подвързия. Но според него ще ти бъдат от полза, надява се да успееш да ги пренесеш заедно с другите до Ботаническия залив. — Аптекарят, не се сещаше какво още да каже по практическите въпроси. Изправи се. — Ботаническият залив, Ричард, е на другия край на света. Шестнайсет хиляди километра по права линия, над двайсет и пет хиляди по море. Опасявам се, че никой от нас няма да те види повече, и ми е голяма мъка. И заради какво — заради нещо, което не ти е минавало и през ум да правиш! Клетият ти, клетият ти! Помни, че докато сме живи, всеки божи ден и аз, и баща ти, и майка ти, и преподобният Джеймс ще се молим за теб. При толкова много добри намерения Бог все ще се погрижи за теб. Със сигурност ще те пази. Клетият ти, клетият ти!
Ричард го притегли, притисна го до себе си и го целуна по двете бузи. После братовчедът Джеймс закрета, свел глава, без изобщо да се обръща.
Ричард обаче го изпроводи с поглед, докато той вървеше между зеленчуковите лехи към портата на крепостта. Братовчедът Джеймс свърна зад ъгъла и се скри. „И аз, братовчеде Джеймс, ще се моля за тебе — помисли затворникът, — защото те обичам повече и от баща си.“
Лизи Лок му се беше увесила на раменете, когато той събра войнството си около масата в общото помещение на углавните.
— Не че напирам да съм ви водач — обърна се Ричард към петимата другари, които си беше избрал: Бил Уайтинг, Уил Конъли, Неди Перът, Джими Прайс и Тафи Едмъндс. — На трийсет и седем години съм, сиреч, най-възрастният измежду вас, но не съм от хората, родени да водят, знайте го още отсега. Както си е редно, всеки от нас трябва да търси сили и напътствия от самия себе си. Въпреки това знам някои неща, имам и човек сведущ, който ме държи в течение за политиката в Лондон, както и братовчед аптекар в Бристъл, изключително умен и предвидлив.
