— Знам го — кимна Уил Конъли. — Джеймс Морган от Корн Стрийт. Познах го още щом влезе. Рекох си — бре, бре, бре, нашият Ричард Морган не е случаен човек, има дебели връзки.
— Хайде, млъкни. Първо трябва да ви кажа, че мъжете на плаващите затвори са разделени на групи от по шестима, които работят и живеят заедно. Ако нямате нищо против, мисля ние шестимата да се обединим в група, преди да го е сторил някой тъмничар. Съгласни ли сте?
Те побързаха да кимнат.
— Пак извадихме късмет, че от тук за Лондон заминаваме дванайсет души. Останалите шестима без Айк са младички, както гледам, той предпочита тяхната компания повече, отколкото нашата. Ето защо и смятам да му предложа да направи същото и с петте момчета. Така ще бъдем на кораба затвор дванайсетима души и ще се браним взаимно.
— Неприятности ли очакваш, Ричард? — свъси се Конъли.
— Да ти призная, Уил, и аз не знам какво да очаквам. Подготвен съм за тежки времена, но не защото хората, които ми дават сведения, са ми казали нещо — обратното, защото усещам, че не ми казват всичко. Всички тук сме от западните краища. В плаващите затвори няма да е така.
— Ясно — отбеляза Бил Уайтинг, както никога, без да се шегува. — Най-добре е още сега да решим какво ще правим. После може и да е късно.
— Колцина знаят да четат и пишат? — попита Ричард.
Конъли, Перът и Уайтинг вдигнаха ръце.
— Четирима. Пак добре. — Той посочи петте сандъка, оставени на пода до него. — А сега нещо друго. В тия сандъци има вещи, които ще ни предпазят от болести, например филтри за вода.
— Ох, Ричард! — възкликна подразнен Джими Прайс. — Обърнал си ги тия филтри едва ли не в религия. Лизи добре го каза, заприличал си на поп, който отслужва служба.
— Вярно е, превърнало ми се е в религия да бъда здрав — погледна Ричард доста сурово насъбралите се. — Уили и Неди, вие двамата как не се разболяхте? Все пак сте лежали цяла година в Нюгейтския затвор в Бристъл.
— Пиехме само бира — отвърна Конъли. — Семействата ни носеха пари, за да се храним добре и да не пием каквото ни падне.
— А аз, докато лежах там, пиех вода — уточни Ричард.
— Не може да бъде! — ахна Неди Перът.
— Може, може! Пречиствах си водата с филтъра от шуплест камък — мине ли през него, става чиста като сълзица. Затова и братовчед ми Джеймс ги внася чак от Тенерифе. Ако си въобразявате, че водата в Темза е по-чиста, отколкото в Ейвън, само до седмица ще сте трупове. — Той сви рамене. — Ваша работа. Ако ви е по джоба да пиете само бира, добре. Но в Лондон ще бъдем далеч от семействата си, те няма да са ни под ръка, за да ни помагат. Длъжни сме да пестим златото, с което разполагаме, за подкупи, вместо да го харчим за бира.
— Прав си — съгласи се Уил Конъли, сетне докосна със страхопочитание камъка на филтъра върху масата. — Лично аз, ако не мога да си позволя да пия бира, ще си пречиствам водата с филтъра. Защо не, разумно си е!
Накрая всички, дори Джими Прайс, склониха да прецеждат водата.
— Е, разбрахме се — рече Ричард и отиде да поговори с Айк Роджърс.
Съжаляваше, че не разполага с дванайсет филтъра, но не чак толкова, че да подели шестте между всички. Групата на Айк трябваше да се оправя сама както знае, пък и Айк винаги разполагаше с пари.
„Ако дванайсетимата се държим един за друг, както сме разделени в две групи — помисли си Ричард, — имаме шанс и да оцелеем.“
Каруцата, с която щяха да ги откарат в Лондон и Улидж, пристигна призори на другия ден, шести януари — както Ричард пресметна, точно една година след последното му пътуване. Този път обаче раздялата бе много по-мъчителна и тъжна. Жените ридаеха безутешно.
— Какво ще правя без теб! — попита Лизи Лок Ричард, докато го следваше към къщата на Мама Хъбард.
— Ще си намериш някой друг — отвърна той, но не присмехулно, а състрадателно. — Тук няма да се оправиш без закрилник. Макар че трудно ще намериш такъв като мен, дето няма все да те тегли към леглото.
— Знам! Знам! О, Ричард, ще ми бъде ужасно мъчно за теб!
— И на мен, кльощава Лизи. Кой сега ще ми кърпи чорапите?
Тя се усмихна през сълзи и го бутна лекичко.
— Я не се прави на толкова нещастен! Нали ти показах как да си служиш с иглата, шиеш добре!
Дойдоха двама тъмничари и задърпаха към затвора жените, които се разкрещяха и опитаха да се съпротивляват, докато махаха за сбогом на заминаващите.
И отново железният пояс около кръста и четирите вериги, прикачени отпред за него.
На пръв поглед каруцата беше същата като онази, с която Ричард бе пътувал от Бристъл за Глостър — и в тази бяха впрегнати осем яки коня и имаше платнище отгоре. Вътре обаче беше — съвсем различно — турени бяха две пейки, достатъчно дълги, та на тях да се сместят шестима души и пак да остане място помежду им. Мъжете струпаха личния си багаж долу на пода между краката си и Ричард, нали вече имаше опит, си помисли, че при всяко разклащате денковете и сандъците ще се накланят и ще се плъзгат. Кой ли път беше равен, особено по това време на годината? Посред зима, която на всичкото отгоре се бе случила дъждовна.
