Тъмничарите пътуваха заедно с тях, но не вътре в каруцата, а отпред при каруцаря, над капрата също имаше нещо като навес. Беше изключено някой в каруцата да се измъкне и да избяга — щом затворниците седнаха на пейката, ги прихванаха с още една верига, закачена на допълнителната халка върху оковите на левия им крак и занитена в двата края на пода. Ако някой се размърдаше, трябваше да се раздвижат и останалите петима.
Бяха готови за път. Сгушен в балтона с топлата подплата, Ричард седеше в задния край на каруцата при отвора, отсреща пък се бе настанил Айк Роджърс, обърнат с лице към него.
— Колко ли ще пътуваме? — попита Роджърс.
— Ще извадим късмет, ако изминаваме и по десет километра на ден — отвърна ухилен Ричард. — Досега, Айк, не си обикалял друмищата — с каруца, де. И аз не знам колко ще пътуваме. Зависи откъде ще минем.
— През Челтнам и Оксфорд — рече пътният разбойник, който не се засегна от шегата. — Виж, нямам и представа къде е тоя Улидж. Ходил съм в Оксфорд, но в Лондон не съм и стъпвал.
Ричард бе прегледал набързо първата географска книга, посветена на Лондон.
— Улидж се пада на изток от столицата, разположен е на южния бряг на Темза. Не знам дали ще я прекосяваме, все пак ни карат на плаващи затвори, закотвени в реката. Ако минем през Челтнам и Оксфорд, до Улидж има около двеста километра. — Той засмята наум. — Ако на ден изминаваме по десет километра, ще бъдем там след около три седмици.
— И какво, ще седим в тая каруца цели три седмици ли? — попита умърлушен Бил Уайтинг.
Двамината, които вече бяха пътували с каруца, прихнаха.
— Не се притеснявай, Бил, няма само да седиш — рече Тафи. — Поне по десетина пъти на ден ще слизаме да вадим каруцата от калта и да я тикаме.
Така се и оказа. Виж, за разлика от каруцаря Джон, грижил се благодарно за Ричард и Уили, този не бе никак дружелюбен. Нямаше плевни и топли чулове, затворниците караха на единия гол хляб, пиеха само бира. Осем нощи спаха направо в каруцата, като качваха багажа на скамейките, просваха се на пода, завиваха се с балтоните и си подлагаха за възглавници шапките. Валеше като из ведро, платнището на каруцата течеше — пак добре, че не бе толкова студено, инак подгизналите, треперещи като листо затворници щяха да премръзнат до кости. Само Айк беше с ботуши, останалите бяха с обуща и краката им чак до окованите глезени бяха целите в кал.
Не видяха Челтнам и Оксфорд, понеже каруцарят предпочете да заобиколи с натоварената с престъпници каруца двата града, а колкото до Хай Уикъм, селището се състоеше от няколко къщурки покрай пътя на хълм, толкова стръмен и хлъзгав, че конете едвам кретаха по изровената кал, а каруцата насмалко да се преобърне. Насинени от разхвърчалите се дървени сандъци, затворниците се запретнаха да изтикват опасно клюмналата каруца. Айк Роджърс много обичаше конете и се зае да успокоява клетите животни и да им оправя сбруята.
Не зърнаха нищичко от Лондон, понеже един от тъмничарите сложи отзад на отвора на каруцата преграда, която им пречеше да виждат какво става навън. Не след дълго престанаха да се клатушкат и колелетата се затъркаляха бързо по равна повърхност — бяха излезли на покрит главен път, което означаваше, че няма да се налага да помагат и да изтикват каруцата от калта. Долитаха и какви ли не нови звуци: викове, писъци, крясъци, откъслечни песни, врява, което им подсказваше, че минават покрай отворените врати на кръчма, грохотът на машинарии, от време на време и някой трясък.
Щом се спусна нощта, тъмничарите им бутнаха през преградата хляб и бира и ги оставиха на произвола на съдбата, дадоха им и кофа, в случай че на някой му се доходи по малка или по голяма нужда. На заранта пак им подадоха хляб и бира и пак ги подкараха сред тая объркваща олелия, където сегиз-тогиз екваха възгласите на търговците и се просмукаха някои прелюбопитни миризми: на развалена риба, на развалено месо, на прогнили плодове. Бристълчани само се спогледаха и се подсмихнаха, другите изглеждаха така, сякаш — аха, и ще повърнат.
Две нощи лежаха някъде в покрайнините на големия град, а следобед на третия ден — двайсетия, откак бяха напуснали Глостър, някой дръпна преградата отзад и затворниците видяха светлината на Лондон. Пред тях се бе разпростряла пълноводна река, сива, лъскава и влачеща какви ли не боклуци. Ако се съди от положението на слънцето, мъждиво и воднисто насред белезникавото небе, бяха прекосили Темза и сега се намираха на южния й бряг. „Това трябва да е Улидж“ отсъди Ричард. Каруцата беше спряла край пристанище, където бе закотвено някакво порутено подобие на кораб с почти нечетливо име, написано на месингова табела: „Прием“. Много уместно, няма що!
Тъмничарите махнаха веригата, към която бяха прикачени затворниците, и заповядаха всички да слизат от каруцата. С поизтръпнали нозе мъжете скочиха долу.
— Нали помниш, в две групи от по шестима — прошепна Ричард на Айк.
