Същия ден Ричард видя за пръв път акула и кит. Китът беше достолепен и спокоен и наподобяваше огромен талаз, който се носи прекалено мудно, за да се разбие на пяна. Водата беше чиста като сълза и на Ричард му се прииска да се гмурне в нея. Дали някой ден господин Донован или някой от моряците нямаше да го научи да плува? Той недоумяваше защо дори в дни като този никой не слизаше от кораба и не се къпеше в морето.
Сетне изневиделица край борда изникна онова вледеняващо същество. Защо ли, само като го зърна, Ричард се вцепени? Не проумяваше с какво се обяснява това — акулата си беше много красива. Той видя най-напред перката, прорязваща като нож водата. Перката стърчеше на половин метър и се носеше право към окървавените вътрешности на изкормената риба тон, които моряците бяха хвърлили зад борда и които сега се влачеха подир кораба. Акулата се плъзна покрай „Александър“ като тъмна сянка и продължи нататък. Ричард прецени, че рибата е дълга към седем и половина метра, в средата беше валчеста като буре, отпред обаче се заостряше в нещо като зурла, а отзад завършваше с източена конусовидна опашка, раздвоена като румпел. Върху главата се мъдреше мътно черно око, голямо колкото чинийка. Акулата се изкачи на повърхността, сред вътрешностите на рибата тон, които се носеха на окървавено кълбо, поизвърна се и отвори огромна паст, въоръжена с ужасни зъби. Проблесна белият й корем, остатъците от рибата тон изчезнаха — хищникът ги излапа в миг до шушка и се понесе в разпенените води подир „Александър“, към другите кораби, за да провери дали и около тях няма някакви вкуснотии.
„Майко мила! Бях чувал за китове, бях чувал и за акули. Знаех, че акулата е голяма риба, но не си и представях, че е почти колкото китовете. Виж, това същество не познава радостта. По окото му разбрах, че няма душа.“
Китът изникна във въздуха на около двеста метра от кораба и появата му беше толкова внезапна, че само хората, които като Ричард ловяха риба откъм дясната страна, видяха как могъщото същество се показва сред облак пръски от водата. С глава, заострена като човка, с мъничко око, в което проблясваше разум, с две перки на точици, китът ту се показваше, ту пак се скриваше в цялото си десетметрово сивосинкаво великолепие, а туловището му бе покрито с раковинки точно както корпусът на всеки кораб. Паднеше ли пак във водата, вдигаше цял облак пръски и изчезваше, сетне, след миг напрегнато очакване, приказно красивата назъбена опашка пак щръкваше като байраче над водата, пак плясваше по повърхността на океана с мощен тътен и вдигаше многобагрени, ослепителни дъги от пяна. Левиатанът на морските дълбини, по-величав и от най-красивия линеен кораб!
Появиха се и други, които осеяха морските ширини досущ като на гравюрата с пасящи слонове, която Ричард бе виждал навремето: китовете бълваха стълбове вода, примесена с въздух, носеха се величествено по повърхността или подскачаха в своя гаргантюански танц. Край „Александър“ дълго палуваха кит майка и нейната рожба — майката беше на ужасни белези, цялото й тяло беше обрасло с раковини, а китчето беше като изваяно. На Ричард му идеше да падне на колене и да благодари на Бога, задето му е оказал такава чест, ала бе безсилен да откъсне очи от китовете. Накъде ли се бе запътила тяхната флотилия? Където и да отиваха, и те като делфините и морските прасета пътуваха с радост.
Безветрието не трая много, не след дълго се изви шквал и те трябваше да се възползват от него. По ясното небе бързо се струпаха облаци: бухлати тъмносини къдели, обточени с бяло по краищата, които тътнеха зловещо. Сетне задуха силен вятър, морето се разбесня, заваля като из ведро, всичко бе озарено от светкавици, чуваха се тътнещи гръмотевици. След има–няма час небосводът пак се проясни и корабът отново се озова в безветрие.
Някои от каторжниците и пехотинците спяха направо на палубата, но за изненада на Ричард повечето предпочитаха да не го правят. Каторжниците все пак бяха свикнали да спят върху корави дъски, ала повечето бързаха да се скрият в смрадливия затвор веднага щом се спуснеше мракът, а това по тия географски ширини се случваше изумително бързо. Колкото и да беше задушно, пак бе по-удобно да спиш в хамака, но виж, Ричард наистина не разбираше своите другари по съдба — те явно се страхуваха от стихиите.
Него обаче не го беше страх. Намираше си местенце на палубата, така че да не се пречка на моряците, и след като се излегнеше, се любуваше на невероятната игра на светкавиците, прорязващи облаците, чакаше да се намокри до кости и сърцето му да спре в мига, когато мълния и гръм отекнат едновременно и бурята профучи точно над кораба. Ала най-приятен бе дъждът. Ричард беше донесъл сапун и след като пъхна дрехите си под края на една от преобърнатите върху палубата лодки, се насапуниса — знаеше, че ще вали дълго и дъждът ще отмие пяната. Беше изнесъл и всичко, което можеше да се изпере: сламеника, дрехите на всички, дори одеялата, въпреки че другарите му възроптаха с половин уста, че щели да се свият от водата.
