— Да. Братовчедът Джеймс се е родил по-късно.
— Плътта никога ли не те мъчи, Ричард?
— А, защо, мъчила ме е — навремето. С жена, която знаеше как да отвори вратата на рая за всеки мъж. И точно това бе най-ужасното. В сравнение с него да се лишаваш от плътски наслади си е шега работа.
Въдицата на Донован се поразклати и той ахна.
— Захапа! Там, долу, има риба!
Наистина имаше. Акулата се беше върнала и бе отмъкнала стръвта. А също кукичката, плувката и тежестта. Донован метна шапката си на палубата, стъпка я и изруга.
Може би беше от времето: горещо, знойно, задушно, а може би „Александър“ бе дал кратък отдих на смъртта, преди неприятностите да започнат наново. На двайсет и девети юни каторжниците пак взеха да мрат. Корабният лекар Балмейн, който не искаше и да чуе да слиза в затвора заради смрадта, изведнъж се видя принуден да прекарва доста време там. Церовете му, слабителните и лековете срещу гадене не помогнаха кой знае колко.
Колко лесно суеверието взимаше връх! Тъкмо болестите пак започнаха да повалят хората, и „Александър“ навлезе в море с лъскав кобалтовосин цвят. Каторжниците, които се чувстваха здрави, се изсипаха на палубата да го видят и начаса заявиха, че според тях това със сигурност било проявление на застигналата ги прокоба: океанът се бил превърнал в сини камъчета и всички до последния човек щели да измрат.
— Това са си най-обикновени раковини! — възкликна отчаян корабният лекар Балмейн. — Навлезли сме в пасаж раковини, наричани португалски моряци! Яркосини пихтиести същества! Нещо съвсем естествено, изобщо не може да става дума за проявление на Божия гняв! Майко мила, какво доживях! — закърши той ръце и се оттегли в своята задръстена с какво ли не каюта на квартердека, за да се отдаде на отчаянието си.
— Защо им викат португалски моряци? — попита Джоуи Лонг, след като преотстъпи мястото си на Ричард — беше негов ред да се грижи за Айк.
— Защото португалските линейни кораби са боядисани в същия оттенък на синьото — поясни Ричард.
— А защо не са черни с жълт кант — като нашите?
— Защото, ако бяха като нашите, Джоуи, как тогава ще разбираме кой ни е приятел и кой — враг? Започне ли пукотевицата, трудно ще различиш флагчета и сигнали. А сега иди да се поразтъпчеш на палубата! Така те искам! Заседяваш се прекалено много тук, долу.
Ричард седна до Айк, съблече му ризата и панталона и взе да го мие с парцалче.
— Балмейн е малоумник — изграчи Айк.
— И той, човекът, се е видял в чудо. Не знае какво да прави.
— А някой знае ли? Наистина има ли някой, който да знае?
Айк беше станал само кожа и кости, косата му беше окапала, ноктите му бяха побелели, езикът му беше обложен, устните — напукани и отекли. Ала най-ужасните признаци на болестта Ричард откриваше в гениталиите му — те се бяха спаружили и бяха заприличали на празна кесийка. Ох, Айк!
— Хайде, отвори уста. Трябва да ти почистя зъбите и езика.
Като пипаше много внимателно, Ричард взе усуканото парцалче, топнато в пречистена през филтъра вода, и се опита да направи деня на своя другар — стария пътен разбойник, по-поносим. Докато чистеше устата му, си помисли, че понякога е за предпочитане да си по-дребничък. Ако Айк беше с телосложението на Джими Прайс, мъките му отдавна да са свършили. Навремето обаче той бе цяла канара, а животът беше упорит. Малцина се предаваха току-така, без да се съпротивляват, и се вкопчваха със зъби и нокти в дните, които така или иначе бяха преброени.
В затвора се носеше все по-тежка смрад, идваща откъм трюмната вода. Макар и да беше флотски лекар от цели седем години и да бе ходил заедно с проучвателна експедиция на западноафриканския бряг по времето, когато Парламентът все още се надяваше, че може да заточава там углавните престъпници на държавата, Балмейн смяташе, че „Александър“ е бреме, непосилно за неговите възможности. По негово настояване бяха струпали корабни платна на ония места в затвора, където зловонието беше най-непоносимо, и ги бяха усукали на фунии, така че от дупка, пробита в палубата, по тях да влиза чист въздух и да става поне някакво течение. Колкото и вял да беше, капитан Синклер нададе страшен вой, но лекарят не искаше и да чуе. Притеснен, че сега наричат „Александър“ кораб на смъртта, Синклер все пак отстъпи и нареди на корабния дърводелец да му обезобрази палубата. Ала в затвора пак почти не проникваше чист въздух и покосени от треската, мъжете продължаваха да мрат като мухи.
Макар и да бе изпосталял, Ричард се чувстваше добре. Същото важеше и за неговите другари по нар и за останалите четирима от нара на Айк. Уили Дринг и Джо Робинсън се бяха изнесли окончателно от долните койки и сега другите трима (бяха изгубили един от шесторката още при Портсмут) се ширеха на пространство, предвидено за шестима. Момчетата от нара на Томи Краудър и Арън Дейвис си живееха живота благодарение на уговорката със сержант Найт. Въпреки всичко шестото чувство подсказваше на Ричард, че този път няма да се отърват толкова леко и върлуващата болест ще покоси мнозина.
