Уилям Балмейн стоеше, пламнал като домат, красивото му лице бе сковано от стъписване и гняв. Беше шотландец, бе шест години по-млад от ирландеца Уайт и двамата бяха на нож още от мига, в който се бяха срещнали за пръв път. Какъв срам и позор, да го ругае пред двама морски пехотинци и пред четирима каторжници! Само майор Рос си позволяваше такива своеволия с беззащитните си подчинени. Сега не му беше времето да си изяснява отношенията с Уайт, ала Балмейн се зарече, че щом флотилията пристигне в Ботаническия залив, той ще му го върне тъпкано. Корабният лекар огледа каторжниците един по един, за да види по лицата им дали му се подиграват или го презират, не забеляза обаче нищо подобно. Познаваше тези мъже по една твърде странна причина: те изобщо не боледуваха.
Точно тогава майор Робърт Рос дойде в долния край на стълбата. Беше забелязал, че Шарп отново препуска като обезумял с лодката по разбуненото море, и го бе заглождило любопитство. Подуши само веднъж, но и това му бе достатъчно, за да разбере какъв е проблемът; а колкото до Балмейн, той се прибра сковано в каютата си, където да се цупи на воля и да крои как да си отмъсти. През това време Уайт обясняваше какво става.
— А, да — рече Рос и се вторачи в Ричард. — Помня те добре, ти си оня чистофайник, когото всички каторжници слушат в захлас. Значи разбираш от помпи и други такива неща, а, Морган?
— Разбирам достатъчно, драги ми господине, за да знам, че „Александър“ има крещяща нужда от верижни помпи.
— Съгласен съм. Ще ви откарам, господин Уайт, на „Сириус“, а после и на „Шарлот“. А вие, господин Джонстън и господин Шарп, изкарайте всички да чистят трюма. Изрежете в корпуса под амбразурите две дупки, та мъжете да изгребват мръсотията направо в морето.
На другия ден лейтенант Филип Гидли Кинг дойде заедно с майор Рос и с главния корабен лекар на флотилията Уайт, погледна само веднъж лявата помпа, която Ричард беше свалил и бе разглобил, и изсумтя презрително и погнусено.
— Тая бракма няма да изсмуче семето и на сатир. Корабът трябва да се оборудва с верижни помпи. Къде е дърводелецът?
Английската педантичност, съчетана с келтския плам, сътвори чудеса. Кинг беше от Кралската военна флота, тоест, бе старши по ранг на лейтенант от морската пехота. Остана на „Александър“, докато не се увери, че дърводелецът е разбрал какво точно трябва да скове и че то е по силите му, после отиде да докладва на командващия флотилията, че занапред корабът би трябвало да не е чак толкова опасен за здравето.
Ала отровата се бе просмукала в шпангоута — „Александър“ никога не е бил и нямаше да бъде безопасен за здравето. И все пак зловонията, изпълнили всичко под горната палуба, малко по малко се разнесоха. Животът на кораба стана малко по-поносим. Дали Есмералда Синклер остана доволен, че трудностите с трюмната вода са били решени, без „Уолтън и сие“ да се охарчва ли? Определено не. Кой, да го вземат мътните, попита той от висотата на юта (Тримингс бе ходил да поогледа и му бе докладвал), е дръзнал да изрязва дупки в хубавия му кораб?
В нощта срещу шестнайсети юли флотилията прекоси екватора. На другия ден корабите се натъкнаха на първите истински бури, откакто бяха напуснали Портсмут. Капаците на люковете бяха затворени и каторжниците останаха в непрогледен мрак. За хора, които като Ричард прекарваха цялото време на горната палуба, това си беше истински кошмар, добре поне, че вонята се бе поразсеяла. Морето се плискаше по носа отляво, „Александър“ се клатеше и се люшкаше надлъжно, странно усещане, при което смазващото налягане се редуваше със световъртеж, защото корабът ту подскачаше във въздуха, ту отново се пльосваше с невероятен тътен като при мощен взрив във водата. Хората се мъчеха да застанат под прав ъгъл на движението, но въпреки това се мятаха от едната чак до другата преграда. Морската болест, за която си мислеха, че е останала в миналото, отново взе да поваля наляво и надясно, Айк се мъчеше като грешен дявол.
Когато флотилията най-сетне се измъкна от бурята с бъчви, дотолкова пълни с дъждовна вода, че пак стана възможно да възстановят първоначалните дажби от скъпоценната течност, на всички, дори на безутешния Джоуи Лонг, вече им беше ясно, че Айзак Роджърс няма да прескочи трапа.
Той помоли да види Ричард, който седна сгърбен срещу Джоуи и положи върху коленете си главата и раменете на Айк.
— Е, свърши земният път на разбойника Роджърс — рече той. — О, Ричард, само да знаеш колко се радвам! И ти се радвай за мен. Грижи се за Джоуи, чу ли. Ще му бъде тежко.
— Не се притеснявай за това, Айк, всички ще се грижим за Джоуи.
Айк вдигна ръка — беше като на скелет — и посочи полицата при бимса.
— Ботушите ми, Ричард. Давам ти ги, само ти си толкова едър, на друг няма да станат. И нали знаеш, ботуши за чудо и приказ са, имат си и токове!
— Знам, знам. Ще ги използвам разумно.
— Добре — пророни Айк и склопи очи.
След час издъхна, без да ги отваря.
