Ричард бе попълнил запасите си, освен това разполагаше с шмиргелова прах, туткал и няколко добри пили; основна грижа му бяха филтрите от шуплест камък — самият той имаше още два резервни, но петимата му другари си нямаха и един. Ако братовчедът Джеймс — аптекарят, беше прав, филтрите скоро щяха да станат негодни. Затова с помощта на господин Донован Ричард направи нещо като люлка от въжето и пусна един от филтрите да се влачи в морето: молеше се някоя акула да не му хвърли око. Една си беше харесала панталона от униформата на флотски офицер, пуснал го на връвчица във водата, за да се изпере хубавичко, беше прегризала по средата връвта, бе налапала панталона и го бе изплюла отвратена. Е, филтърът сигурно щеше да й приседне, но ако разкъсаше въжето, щеше да замине и вещта, привързана за него. Все пак всичко мина благополучно. След седмица Ричард издърпа шуплестия камък и го прикрепи за палубата, та слънцето да го напече, а дъждовете да го умият. После пусна втори филтър — и той да се накваси с морска вода. Надяваше се така да пречисти и останалите, преди да са излезли от употреба.
Корабите стигнаха още по на юг все така в очакване да навлязат в мощното течение, което да им помогне да прекосят океана от Бразилия до Африка, и хората по палубите започнаха да виждат стада от по няколко кашалота, също запътили се на юг. Огромни същества, те бяха с муцуни, които отстрани приличаха на мънички урви, а под тях се виждаше нелепо малка долна челюст, по която обаче стърчаха страховити зъби. Опашките им бяха по-тъпи, перките — по-малки; за разлика от другите китове, на които корабите се бяха натъквали, кашалотите подскачаха досущ като акробати. И тук гъмжеше от обичайните за морето морски прасета, делфини и акули, ала рибите, които ставаха за ядене, се хващаха по-трудно, понеже бяха по-чевръсти и се носеха заедно с големите вълни. Случваше се край корабите да се появи пасаж, благодарение на който хората похапваха рибена чорба, но, общо взето, каторжниците караха на осолено месо и корав хляб, пълен с гънещи се червейчета и гъгрица — чак да ти се отяде. Затова пък затворниците разполагаха с цяла торба изсушени цитрусови кори и всеки ден дъвчеха по парченце от тях.
Докато флотилията напредваше на юг, все по-многобройни ставаха огромните птици, наречени албатроси, ала ако някой честолюбив пехотинец посегнеше към кремъклийката, та да се облажи на обяд с печен албатрос, моряците се хвърляха ужасени да го озаптяват: било лошо предзнаменование за кораба, ако убиеш някой от тия повелители на въздуха.
Новата болест плъзна най-напред сред пехотинците, ала не след дълго се прехвърли и в затвора. И отново всички се запретнаха да обеззаразяват, да палят барут, да търкат с четките и да варосват. Импровизираният лазарет с наровете по средата отново се напълни и по време на страховита буря един от каторжниците издъхна. Корабният лекар Балмейн, вече по-склонен да отскача долу, където сега се носеха по-приятни миризми, — прекарваше доста време в затвора и в помещението за нисшите офицери. Стига времето да го позволяваше, лекарят се разпореждаше отново да се обеззаразява, да се търка с четките и да се белосва, макар че ритуалът очевидно не постигаше нищо, освен че даваше още малко светлинка, та Ричард, Бил, Уил, Неди и другите да четат, ако горната палуба е задръстена с платна и моряци. По време на този низ от премеждия се оказа, че капитан Синклер съвсем не е лош мореплавател. Излезеше ли попътен вятър, той тутакси опъваше платната, а сетне, ако вятърът променяше посоката си, ги прибираше за броени минути. Опъвай платната, прибирай ги, опъвай платната, прибирай ги… Нищо чудно, че Джон Пауър, Уили Дринг и Джо Робинсън не се и вясваха в затвора. Капитанът и неговите помощници използваха всички до последния човек в екипажа. Нямаше нищо по-лошо от това хората да не достигат и между вахтите да не си почиват както трябва.
В края на септември свирепите бури поутихнаха, морето се поуспокои, хората пак можеха да излизат на палубата. И в хубаво, и в лошо време „Александър“ плаваше добре, колкото и разбунен да беше океанът, вълните никога не се разбиваха по палубата така, че да се налага да затварят люковете с капаци. Тази участ ги бе сполетяла само веднъж, откакто бяха поели от Портсмут.
Капнал от умора, но и неописуемо щастлив, Джон Пауър се появяваше сегиз-тогиз в затвора, след като вахтата му приключеше, отбиваха се и Уили Дринг, и Джо Робинсън, които обаче все бяха като на тръни и изглеждаха притеснени — дори не се и опитваха да се присъединят към групичката на Пауър при преградата откъм носа, което озадачаваше Ричард. Очакваше, че покрай общата работа момчетата, хванали се като моряци, ще се сприятелят още повече. Вместо това те, срещнеха ли погледа му, бързаха да извърнат очи.
